За робството - Джубран Халил Джубран

Най-непонятното робство, с което се сблъсках, беше сляпото робство - то свързва настоящето на хората с миналото на бащите им, заставя душите им да коленичат пред традициите на дедите им и ги превръща в ново тяло за стар дух, във варосани гробници за вехти кости.

И нямото робство - то привързва дните на мъжа към полите на ненавистната му съпруга или прикрепва тялото на жената към ложето на омразния й съпруг. И в живота поставя и двамата в положението на подметката спрямо крака.

И глухото робство - то принуждава хората да следват посоките на обкръжението си, да приемат неговите цветове, да се обличат в неговата носия и гласовете им да се превръщат в ехо, а телата им - в сенки.

и хромото робство - то поставя врата на силния във властта на подлеца, а решимостта на смелия предава на прищевките на алчния за слава и известности те стават механизми, които пръстите задвижват, спират и накрая счупват.

И беловласото робство - то пропъжда детските души от безкрайното пространство в килиите на страданието, където нуждата съжителства с глупостта, а унижението живее редом с отчаянието, и те израстват нещастни, живеят като престъпници и умират в позор.

И изменчивото робство, което нито купува предметите според цената им, нито нарича нещата с техните имена - то назовава хитростта "ум", празнословието - "познание", слабостта - "гъвкавост" и страхливостта - "гордост".

И кривото робство - то ръководи един народ според законите на друг.

И излинялото робство - то коронясва кралските синове за крале.

И черното робство - то отравя с позора невинните синове на престъпниците.

И робството на самото робство, което е инерцията.

из "Робството", превод Мая Ценова

ТАЗИ ЛЮБОВ

Тази любов,
толкова нежна,
толкова яростна,
толкова крехка,
и тъжна.
Тази любов,
красива като деня
и грозна като лошото време,
тази любов, толкова истинска,
толкова хубава,
толкова пълна със щастие,
с радост
и с присмех,
трептяща от страх като малко дете посред мрака,
и толкова сигурна в себе си
като човек, крачещ спокойно в нощта,
тази любов, навяваща страх у другите хора,
които бледнеят
и почват да шепнат пред нея.
Тази любов,
гонена дълго от нас,
и от нас наранявана, мачкана, бита,
забравяна, пъдена.
Тази любов,
толкова жива все пак
и цяла обляна от слънце,
тя е твойта любов,
тя е мойта любов,
Онова, което за нас бе винаги ново
и което не се промени.
Тя е истинска като растение,
тръпна е тя като птица
и като лято - гореща и жива.
Ние двамата бихме могли
да си тръгваме и пак да се връщаме,
бихме могли да забравяме,
да заспиваме,
да се будим отново, да стареем, да страдаме,
да заспиваме пак,
да мечтаем за смърт,
и пробудени пак, да се смеем,
за миг подмладени.
Но тази любов ще остане при нас,
упорита
и жива като желание,
като памет жестока,
като жалба нелепа,
нежна като далечния спомен,
студена като късче от мрамор,
красива като деня
и крехка като малко дете.
Тя ни гледа усмихната,
тя ни шепне без думи
и аз, цял изтръпнал, я слушам
и викам,
и викам за теб,
и викам за мен,
и я моля
за теб, и за мен, и за всички, които са влюбени,
които са любили някога,
викам към нея
за теб, и за мен, и за всички останали,
макар непознати:
-Остани,
недей си отива!
Ние, които сме нявга обичали
бяхме забравили вече за теб.
Но ти недей ни забравя.
Нямаме друго на тая земя освен теб.
Недей ни оставя да станем студени,
и все по-далечни, все по-далечни.
Дай ни знак, че си жива,
безразлично отгде,
безразлично кога,
дори късно да бъде.
Излез
из леса на нашите спомени,
подай ни внезапно ръка
и спаси ни.

ЖАК ПРЕВЕР
Превод: Веселин Ханчев

Ще тръгнем там, където нищо не ни чака

Ще помниш, зная, причудливата клисура
със виещи се като пламък аромати,
Където птиците прелитаха лениво,
понесли зима под крилата мокри.

Земята ти поднесе даровете свои:
пронизващ мирис, огненозлатиста глина,
трева сплъстена тъмно, полудели корени,
бодли със остриета омагьосани.

Ще помниш и цветята, пратени за тебе
от тишината, от водата и от здрача,
цветятя - речни камъчета с пяна.

Бе всичко както никога и както винаги:
Ще тръгнем там, където нищо не ни чака,
и ще намерим всичко, чакано от нас.

Пабло Неруда

Полезни линкове

http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=475673.0

Любов - Пабло Неруда

Заради теб, в градините на цъфтящите цветя аз страдам от
ароматите на пролетта.
Забравил съм лицето ти, вече не помня ръцете ти;
как устните ти докосват моите?
Заради теб, аз обичам белите статуи дремещи в парковете,
белите статуи, които нямат глас, нито поглед.
Забравил съм глас ти, щастливия ти глас; забравил съм
очите ти.
Както цветето е свързано с аромата си, така аз съм се вкопчил в неясния спомен за теб. Аз живея с болка, която е като рана, ако ме докоснеш, ще ми причиниш непоправима вреда.
Твоите ласки ме обгръщат, като пълзяща лоза по меланхолични стени.
Забравил съм любовта ти, но въпреки това търся да те зърна във всеки прозорец.
Заради теб, опияняващия аромат на лятото ми причинява болка; заради теб, аз отново търся признаци, които пораждат желания: падащи звезди, падащи обекти.

Да не търся обич, а да обичам...

:*

Ивелина Кръстева


Навън е студено.
Топлината е в мен.
Няма да се напусна.