СНАЙПЕРИСТКА

Падат в градината първите кестени,
стрелят по пейки, на припек преместени,
ето, един ме улучи в гръдта.
Някой невидим издал е присъдата
...и изпълнява я днес Есента.

Иван Вълев

СВОБОДА ИЛИ СМЪРТЪ

КРАЯТ НА ЕДНА ВРЪЗКА ВИНАГИ Е ОТРЕЗВЯВАЩО ИЗЖИВЯВАНЕ. С ПОДУТИ ОТ ПЛАЧ ОЧИ ИНА ГРИГОРОВА УСТАНОВИ, ЧЕ НЯМА ЗА КАКВО ДА СТРАДА, ЗАЩОТО МАЛКИТЕ Й НЕВОЛИ СА ПРОСТО БУРМИЧКА ОТ ГОЛЕМИЯ ЖИТЕЙСКИ КРЪГОВРАТ. И ВСЕ ПАК...

Имам чувството, че от години си седя така. Потънала съм във фотьойла на баща ми, ям китайско (с клечки, за да заемам огромните излишни площи мозъчна повърхност) и гледам финалните надписи на една дълга връзка, която започна като романтична комедия, а завърши като психотрилър. Филмът свърши преди няколко седмици, но аз все още връщам края и търся името на шибания сценарист, за да го питам защо стана така. Къде сбърках? Или пък къде постъпих правилно?

...Той беше талантлив, забавен и грижовен. Носеше ми топли кифлички за закуска, прегръщаше ме денонощно. Вдъхваше ми вяра. Беше ми верен. И въобще Господ беше счупил формичката точно след като го бе отлял. Нямаше начин да намеря друг такъв. Но като истинска невротичка, превърнала неспокойствието в олимпийски спорт, а комплексите в пърформинг арт, това не ми беше достатъчно.

Исках си обратно онова, което, встъпвайки в съжителство с един човек, щеш не щеш оставяш на стълбищната площадка. Абсолютната свобода. Слободията. Но тъй като не исках за сетен път да си призная, че любовта има срок на годност, и че като истинска мърла не съм спазвала температурата на съхранение, започнах да подправям датата върху капачката. Ден след ден. Отварях очи и първото, което минаваше през главата ми беше: "каква е версията днес?"

И в края на филма този ангел четеше писмата ми, преравяше чантата ми за улики и ми преслушваше пейджъра. С постоянните си лъжи му бях докарала маниакално-депресивна невроза.

Е, вече знам - между хората всичко е по един особен начин справедливо.

Нараняваш или биваш наранен. Или нараняваш някого, за да направиш друг щастлив. Или утре ще наранят теб, за да направят щастлива някоя друга. Ей така си върви Животът. Сега си седя във фотьойла на баща ми, протягам се, гриза клечките от ометеното пиле и изобщо не подозирам какво ми готви животът.

Обаче съм свободна.
Мога да си наема апартамент в центъра. Мога да каня там всеки, който с помощта на малко статично електричество, колгейтовия си дъх и достатъчно сцепление на съответните места ще ме накара да забравя. Мога да каня и всеки, който при определена светлина и под определен ъгъл прилича на него, за да си внуша за миг, че пак сме заедно. Мога да заредя кашон презервативи до леглото си и всеки път да бъркам като за томбола. Мога да заебавам компактдиска с нарязаната кока върху нощното шкафче, ако някога започна да шмъркам. Мога да оставям хора да спят до късно в огромната си спалня, когато отивам на работа. Мога да ги будя и да ги изхвърлям още с първия трамвай, за да си доспя сама. Мога да разхвърлям и да си подреждам. Мога да убия цветята с неполиване. Мога да си взема крокодил във ваната. Мога хиляди неща. Мога, но не искам.

Така. Ето за това ми беше думата. Когато ножът опре до кокал, излиза, че е много важно да знаеш какво искаш, но още по-важно е изобщо да искаш нещо. Точно това е проблемът със свободата, когато ти я сипят в чинията. Не знаеш откъде да я започнеш. Не искаш нищо специално. Достатъчна ти е анестезията на спокойствието, че не дължиш обяснение никому, примесена с приятен интерес какво ще става от тук нататък. И малко тъга, разбира се. Маааалко тъга.

Когато се уморих да отричам и шестмесечните негови подозрения се превърнаха в чисто знание, напуснах общото ни жилище и се пренесох да поживея в апартамента на родителите си, докато те са на море. Трябваше ми време да си намеря свестен апартамент, а и завръщането в дома на детството успокоява. Чувстваш се малък, сигурен, неподлежащ на отговорност - все едно никога не си взимал тези хиляди решения, които са направили от розовото парче месо, което си бил, жълтеникавия пергамент, който си сега. Първите пет дни се прибирах вкъщи в седем и половина. Обличах синя нощничка с дантелка, каквато не съм слагала от малка. Лягах си, докато децата на площадката още си играеха. "Изключи телефони, звънци и дразнители, и чети нещо, което си чела", посъветва ме един приятел. Послушах го. Игнорирах огледалата и когато случайно мярках с периферното си зрение силует в тях, имах чувството, че времето се е върнало и наистина съм на десет. Сенките под очите ми се отмиха.

Гледах само Анимъл Планет. Пингвините ме успокояваха.
Отначало честичко избухвах в сълзи при вида на изоставено яйце на кожогърба костенурка, но после почна да ми преминава. Там някъде, в белите нощи на самотата си, разбрах, че не трагичните решения ни убиват, а колебанията. Когато обяснява на хората как се става бог, месията по неволя Ричард Бах казва, че най-важното е да жертваш скуката. Е, бях го направила. Какво повече се искаше от мен? Бях се лутала между покрив и небе и в пристъп на божествена глупост бях избрала небето. Но някъде на петото заспиване в ембрионална поза с притиснат към корема ми плюшен Мики Маус, осъзнах, че скуката не се жертва веднъж завинаги. Скуката трябва да се убива умишлено и по особено жесток начин всеки ден, всеки час, във всеки разговор. Това означава никога да не си купуваш люлеещ се стол или мек фотьойл, за да не може никога да се сгушиш толкова удобно, че да заспиш. Означава да приемеш, че си абсолютно, непоправимо сам, и всичко, което не прилича на самота, са само мигновени пресичания на орбитите на две небесни тела, 2 минути и 22 секунди съвместно просветление, което тези долу виждат като еклипс, защото те няма за тях. Това означава и тотално опериране на способността да се привързваш, защото: зависимостта е слабост. А най-мъчителна е зависимостта от хора. Абстиненцията от нея те кара да виеш като куче, да трепериш до телефона, да се приспиваш с плач и да се събуждаш колосана от сълзи възглавница. Все неща, които не искам да ми се случват повече.

Всъщност свободата е като гъската със златните яйца. Можеш да я заколиш и да я сготвиш както там се готви гъска. Обаче можеш да я оставиш живее, да й слагаш чиста слама и да сервираш златните яйца.

Не че знам точно какво искам да правя с всичките златни яйца, но са ми много важни. Дори в спукания балон и празното гърне от мед, които Пух и Прасчо подариха на Йори, има смисъл. Можеш просто да вадиш и слагаш едното в другото и пак да си щастлив. Серия безмислени движения, които те оставят удовлетворен.

Смятам дълго да живея без любим. Поне три години. Добре де, поне три месеца.

Така мога да карам ролери в четири през нощта, да скачам с ластик в пет и да бродирам гоблени към шест и половина. Освен това, още е лято. Мога да отида на море където си поискам, с когото си поискам. Не мога да отида на море единствено с него, но това е друга тема. Пък и скоро е краят на века. Мога да посрещна 2000-та във Виена. Не, във Виена е студено, значи в Испания може би. Или в Рио. Без да трябва да се съветвам с никого.

Като се замисля, всичко това съм можела да го правя и преди.

Просто никога не съм го опитвала. Някак не ми беше нужно. Свободата беше на върха на неговото копие.

Ебаси колко тъпа съм била. Белезниците били пластмасови.



Ина Григорова
"Егоист", бр.32

Единственият мъж

* * *


Единственият мъж, с когото се обичахме взаимно,
сега лежи изпънат в последната си клиника.
Одеялото е смотано. Ръцете му - прозрачни.
Отива си животът - това ли всъщност значи?
А той се смее. Грижи се - дано не съм настинала.
И казва още - виждаш ли, все хубавееш, милата ми.
И казва - най-добрата си, най-умната - единствена.
А аз съм най-богатият, щом ти за мене мислиш.
Целува ми ръцете, косите ми целува.
И целият е светнал. Със ореол.
Сбогуване,
о, не настъпвай! Моля те! На колене! И ничком.
Баща ми си отива.
И после ставам ничия.
Татко!

Калина Ковачева

ДА ПЪТУВАМЕ

Дорис Мюрингер

Но къде
питам

Към дома

Но къде е той
питам

Вътре в теб
казва гласът

1995

Венцеслав Константинов, превод от немски

ЖЕНСКО ТЯЛО

Рюноске Акутагава

web

Една лятна нощ един китаец на име Янг се събуди от задушаващата жега. Легнал по корем, с брадичка подпряна между дланите, той тъкмо се отдаде на волни фантазии, когато забеляза въшка да пълзи по ръба на леглото. В полумрака гърбът й блещукаше като сребърен прах както пъплеше в посока на рамото на дълбоко спящата му гола, равномерно дишаща съпруга.

Наблюдавайки бавният напредък на въшката, Янг се зачуди как ли изглежда светът през погледа на толкова дребно същество. Разстояние, което е само на две-три крачки за човек, въшката прекосява за цял час. При това движенията й са ограничени само в леглото. “Ако се бях родил въшка, колко скучен би бил животът ми...”

Както си мислеше, съзнанието му потъмня и без да разбере как, той потъна дълбоко в странен транс, нито сън, нито действителност. В резултат, когато почувства, че излезе от това състояние, душата му беше влязла в тялото на въшката, все така лениво пълзящо по леглото, смърдящо на пот. Но не беше само това, което го удиви, при все че превъплъщението беше толкова мистериозно, че чак се спря от изненадата.

Пред него се издигаше могъща планина, от чиято окръглена форма се спускаше нещо като гигантски сталактит, започващ някъде отвъд границите на зрението му. Този сталактит, завършващ допрян в леглото, беше с формата на нар и толкова червен, че изглеждаше като че огън бушуваше скрит във вътрешността. С изключение на този склон, планината изглеждаше образувана от белеещата се маса на някаква тлъста, мека и гладка субстанция. Огромната повърхност се къпеше в светлината, идеща от меко кехлибарено сияние, очертаващо изключително елегантно билото, извито подобно на лък. Сенчестата страна на планината блещукаше като синкав сняг, огрян от луната.

Янг, с широко отворени от възхищение очи, не можеше да откъсне взор от тази прекрасна гледка. Но какво бе удивлението му, когато се досети, че това всъщност е едната гърда на жена му! Забравяйки любов, омраза, сексуално желание, той гледаше тази гигантска гърда, приличаща на планина от слонова кост. Остана за дълго неподвижен в захласа си, парализиран от това покоряващо чудо, неусещащ дори острата миризма на пот. Никога преди превръщането си във въшка не беше осъзнавал така силно физическата красота на жена си. Но не се ограничава само до женското тяло това, което мъж с артистична наклонност би могъл да зяпа в прехлас, както въшката.

6 септември 1917

***

Снощи търсих в несвяст
онзи, който не беше в леглото ми.
И намерих поема
за онзи, когото обича душата ми.

Кети Бозукова

ОГРАБВАНЕ

Мария Виктория Атенсия

От испански: Рада Панчовска

Припирах да градя, защото не беше възможно
да оставя без необходимото убежище илюзии,
изпипвани с такава вяра. Израстваха му стените
с нежната спешност на цимента и на розата.
Славно бе да гледаш свършената работа,
осигуреният мир да вярваш в несъмненото.

Но оставиха само витрини и стъклени похлупаци
и шкафа, в който държа най-обичната си дреха:
роклята, която носех на последния си рожден ден
и която няма да краси снагата ми като преди.
Да ми я изтръгнат също ще се върнат в мрака.
(Време е да се науча да умирам постепенно.)

Ако си мислиш

Ако си мислиш
ако си мислиш
момиче
ако си мислиш
че ще трае че ще тра-
е без край
сезонът на лю-
сезонът на лю-
сезонът на любовта
много се лъжеш
момиче
много се лъжеш

Ако вярваш момиче
ако вярваш ах ах
че тенът ти свеж
тънкото ти кръстче
ръчичките крехки
и ноктите фини
бедрото на нимфа
крачето ти леко
ако вярваш момиче
че ще траят че ще тра-
ят без край
много се лъжеш
момиче
много се лъжеш

Изнизват се дните
сред смях и конфети
слънца и планети
в простора кръжите
но ти мила моя
ти крачиш направо
към нещо неясно
и ей приближава
и бръчката бърза
и тлъстината
тройна брадичка
увиснала плът
Хайде събирай тогава
розите розите
розите на живота
и листицата
да са аромата
на цялото щастие
хайде сбирай тогава
но щом се мотаеш
значи много се лъжеш
момиче момиче
значи много се лъжеш

Реймон Кьоно

На Острова на блажените - П. П. Славейков

КЪМ КОЙ БРЯГ


Вилнеят тъмните вълни -
гребците робщят изнурени...
"Към кой бряг? Към кои страни?"
Назад е мрак, напред стъмени
обвити небеса в мъгла.
И кървав пот от смръщени чела
по бледи образи ручи...
Те впили са напред очи
и вслушват се в ревът несвесен
на тъмните вилнеящи вълни,
во безутешната им песен.
Вей мраз и мрак из далнини...
"Към кой бряг? Към кои страни?"

Космосът на сълзите

Планински глас - Хайнрих Хайне

Рицар един в планината върви
бавно и в скръб потопен:
"В нежни прегръдки ли днес аз отивам,
ах, или в гроба студен?"
Планинският глас отговори смутен:
"В гроба студен!"

Рицарят скръбен нататък върви,
в тъмна и горестна шир:
"Вече тъй рано към гроба отивам-
нека! Но в гроба е мир!"
Планинският глас отвеща отподир:
"В гроба е мир!"

Рицарят сълзи пролива през сън-
сън или спомен горчив:
"В гроба най-сетне сломен ще почина;
в гроба ще бъда щастлив!"
Планинският глас отвеща вечно жив:
"В гроба щастлив!..."

Ода на западния вятър - Пърси Биш Шели

Ода на западния вятър

1
О, Ветре, западен, див дъх на Есента!...
Вълшебник, викнал духовете влудени,
незрим, ти пръскаш мъртвите листа,

кафяви, бледни, трескаво-червени
-прокажени в прокълната гора;
и с плач заравяш семена студени

да спят под вледенената кора,
като че всяко труп е в гроб поставен,
додето твойта пролетна сестра

с живот изпълни всеки кът забравен,
събуди с рог земята и подкара
стада - зърна в просторите въздушни -

Див Дух на ярост и на надпревара,
Разрушител и Пазител, слушай, слушай!

2
Ти - луд поток през стръмни висини,
повлякъл, сякаш листа изгнили,
рой облаци по сини ширини,

на мълниите феи бързокрили,
и те като Менада страховита
небето в ярки кичури са скрили

от хоризонта тъмен до зенита;
ти- който пееш песен погребална,
със бурята гръмовна и сърдита,

на бедната издъхваща година
под саркофага на нощта прощална
и сред мощта на твойте пари душни;

ти - блъснал небосвода да се срине
сред дъжд, и град, и огън, слушай, слушай!

3
Ти - вдигнал Средиземното море
от унеса на летен сън и спомен,
край залива, де всяка мъка мре,

де тихо го приспива речен ромон
и то оглежда кулите заспали
да тръгнат сред града замрял, поломен,

във светъл мъх и клони разцъфтели,
така прекрасни, че болят очите;
ти - чийто стъпки, в мрака прокънтели,

раздират на Атлантика водите,
а в дъното над тинята листата
в подморската гора сред ужас шушнат

и чуят ли гласа ти в тишината,
треперят и се гърчат, слушай, слушай!

4
Да бях аз мъртъв лист, от теб понесен,
да бях аз облак - да политнем двама,
да бях вълна сред пристъпа си бесен,

пред твоя вик задъхана и няма;
(макар по-слаб от теб, о Непокорен!);
да бях дори момче, което няма

ни капка страх от твоя път просторен,
готово да те следва със охота!...
О, искам да ме тласкаш, неуморен,

да бъда облак, лист, вълна с вълните!
Аз паднах сред трънака на живота!
Аз в кърви съм! И бремето на дните

прегърби едного, на теб приличен -
неукротим, и горд, и необичан.

5
Като гората да съм твоя лира!
Какво че лист след лист от мене пада?
И твоят порив, който не умира,

да опне струните ни, да изстрада
една красива в болката си песен!
О, Дух свиреп, да бъдем без пощада!

Мой дух стани! От моя глас унесен!
Със думите ми сгрей сърцата нови!
Като листа над нивите наесен

разхвърляй мислите ми по земята -
искри от неизгаснали огньове!
Бъди в стиха ми на пророк тръбата!

О, Ветре! Зима следва твоя полет.
Но знай - след нея пак ще дойде Пролет!

1819

_________________

Нетрайността - Пърси Б. Шели

 

Не сме ли облак ний, среднощ закрил луната?
Блести и тръпне той във своя късен бяг!
Но не минава миг и кратката позлата
изчезва и нощта обвива го във мрак!

Не сме ли арфа ний, забравена в полета,
та вятърът по нас напеви да реди,
и всеки дъх, едва достигнал до сърцето,
оттам да къса звук, различен от преди?

Заспим ли, сън един почивката ни трови;
отворим ли очи - и сграбчва ни тъга;
ний бягаме, пълзим, за плач и смях готови,
ту скръбни, ту скръбта сразили на шега!

Но все едно - тъжиш, ликуваш и обичаш,
а чезнат и плача, и радостта, и обичта!
И утре никой път на днес не ще приличаш,
че нищо тук не трай освен Нетрайността!...

Пеперуди - Малина Томова

Преди да хукнеш, твои бяха тези
игриви, трепкащо въздушни мигчета.
Прашец от пеперудени крилца -
това е всичкото, което ти остана,
душа,
задъхано-припряна!

Напоследък...

Напоследък - Бояна Петкова

Напоследък
слънцето е по-малко жълто
и по-малко топли
изсветлелите ми коси.
Небето,
синьо и теменужено,
по-сериозно е станало.
Пред блока децата
не скачат вече на дама.
А нощем звездите
болят повече.