По стъпалата на амфитеатъра
слизаш антично към мен.
Беше до вчера за мен непозната,
днес ти говоря смутен...
С бялата гръд и душата си тъмна
ти обещаваш и ад, и разкош.
В Стария Пловдив, на улица “Стръмна”,
нежно упрекваш ме: “Много си лош!”
Твоите погледи – кратки, но звънки,
твоят загадъчен смях…
Ти си една Нефертити със дънки,
как да прикривам аз своето “Ах!”
Шемет от нощния дъх на смокиня,
шепот, звезди и космически прах…
Не само шалът ти бе от коприна,
цялата, цялата – нежна и гладка…
Ти – доверчива и жадна сърна.
И след прегръдката дива и кратка –
трийсетгодишна домашна война.
Иван Вълев
