Имало едно време едно птиче. То имало прекрасни криле и блестящи многоцветни пера. Същество, създадено да лети свободно и на воля в небето, да радва всеки, който го гледа.
Веднъж някаква жена видяла птичето и се влюбила в него. Наблюдавала полета му със зяпнала от удивление уста, сърцето й биело по-бързо, очите й блестели от вълнение. Помолила го да летят заедно и двамата се реели из небето в пълна хармония. Жената се радвала и възхищавала на птичето, обожавала го. И тогава й хрумнала следната мисъл: а ако то поиска да види далечните планини! Жената се изплашила. Изплашила се, че никога повече няма да изпита същото с друго птиче. И усетила завист, завиждала на птичето за способността му да лети. Почувствала се самотна.
И решила: „Ще заложа капан. Следващия път, когато птичето дойде, никога повече няма да отлети.“
Птичето, което също било влюбено, се върнало на другия ден, попаднало в капана и било затворено в клетка.
По цял ден жената гледала птичето. Пред нея бил обектът на любовта й и тя го показвала на приятелките си, които възкликвали: „Ти имаш всичко.“ Междувременно в нея започнала да настъпва странна промяна: тъй като вече притежавала птичето и нямало нужда да го завоюва, постепенно започнала да губи интерес към него. А птичето, което не можело да лети и да изразява радостта си от живота, посърнало, изгубило блясъка си, погрозняло и жената престанала да му обръща внимание, сещала се за него само когато трябвало да го нахрани и да се погрижи за клетката му.
Един прекрасен ден птичето умряло. Жената много се натъжила, непрекъснато мислела за него. Но не си спомняла за клетката, а само за деня, в който го бе видяла за пръв път да лети доволно сред облаците.
Ако тя се бе вгледала в себе си, щеше да открие, че онова, което най-много я бе развълнувало у птичето, е била свободата му, енергията на размахваните криле, а не физическата му красота.
Без птичето животът загубил за нея всякакъв смисъл и скоро смъртта почукала на вратата й: „Защо си дошла?“, попитала тя смъртта.
„За да можеш да летиш отново с него в небесата — отвърнала смъртта. -Ако го беше оставила да отлита и пак да се завръща, щеше още повече да го обичаш и да му се възхищаваш; а сега се нуждаеш от мен, за да го срещнеш отново."
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
„Във всички езици по света има една и съща поговорка: далеч от очите, далеч от сърцето. Аз обаче твърдя, че тя изобщо не е вярна; колкото сме по-далеч, толкова по-близо до сърцето ни са чувствата, които се опитваме да превъзмогнем и да забравим. Ако сме в изгнание, искаме да запазим и най-малкия спомен за нашите корени, ако сме далеч от любимия човек, всеки, който минава по улицата, ни напомня за него.
Евангелието, както и всички свещени текстове от всички религии са били писани в изгнание, в търсене на същността на Бог, на вярата, която движи народите напред, на странстването на душите по света. Не са знаели нашите предци, както не знаем и ние, какво очаква Божеството от нашия живот — именно затова се пишат книги и се рисуват картини, защото не искаме и не можем да забравим кои сме.“
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
„Време да се родиш, време да умреш, време да посееш, време да откъснеш растението, време да убиваш, време да лекуваш, време да рушиш, време да строиш, време да плачеш, време да се смееш, време да стенеш, време да танцуваш, време да хвърляш камъни, време да събираш камъни, време да прегръщаш, време да се разделяш, време да търсиш, време да губиш, време да запазиш, време да изхвърлиш, време да скъсаш, време да зашиеш, време да мълчиш, време да говориш, време да обичаш, време да мразиш, време за война, време за мир.“
Не можем да кажем на пролетта: „Ела по-скоро и остани дълго.“ Можем само да й кажем: „Ела, благослови ме с твоята надежда и остани колкото можеш.“
Паулу Коелю /"Единайсет минути"/
петък, 30 октомври 2009 г.
Мъдростта и просветлението
Мъдростта е в познаването
на близките и чуждите,
просветлението е в познаването
на собственото аз.
Лао Дзъ
на близките и чуждите,
просветлението е в познаването
на собственото аз.
Лао Дзъ
четвъртък, 29 октомври 2009 г.
Ще тръгнем там, където нищо не ни чака, и ще намерим всичко, чакано от нас...- Пабло Неруда








Ще помниш, зная, причудливата клисура
със виещи се като пламък аромати,
Където птиците прелитаха лениво,
понесли зима под крилата мокри.
Земята ти поднесе даровете свои:
пронизващ мирис, огненозлатиста глина,
трева сплъстена тъмно, полудели корени,
бодли със остриета омагьосани.
Ще помниш и цветята, пратени за тебе
от тишината, от водата и от здрача,
цветятя - речни камъчета с пяна.
Бе всичко както никога и както винаги:
Ще тръгнем там, където нищо не ни чака,
и ще намерим всичко, чакано от нас.
неделя, 25 октомври 2009 г.
ТРЕПТЯТ ПРОСТОРИ, ОСВЕТЕНИ... - Николай Лилиев
Трептят простори,осветени
от първи есенни лъчи.
Ден е,
но не пред моите очи.
През замъглените завеси
напусто взирам се навън.
Где си
на миналото златен сън?
1911
от първи есенни лъчи.
Ден е,
но не пред моите очи.
През замъглените завеси
напусто взирам се навън.
Где си
на миналото златен сън?
1911
Моите спомени - Николай Лилиев
Моите спомени,
птици в нощта,
скитат бездомни,
скитат унесени,
вън от света.
Моите песни,
скитат без път,
блесват нечути
в скръбната есен — и
пак замълчат.
Моята лютня,
писък в нощта,
стене прокудена
и безприютна
вън от света.
птици в нощта,
скитат бездомни,
скитат унесени,
вън от света.
Моите песни,
скитат без път,
блесват нечути
в скръбната есен — и
пак замълчат.
Моята лютня,
писък в нощта,
стене прокудена
и безприютна
вън от света.
събота, 24 октомври 2009 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)


