Касида за тъмните гълъби

Федерико Гарсия Лорка

Превод от испански: Живка Балтаджиева

На Клаудио Гийен Сред клоните на лавъра видях два тъмни гълъба. Единият бе слънцето, а другият – луната. „Съседи мои, казах аз, где гробът ми остава?” „В моята диря” – слънцето рече. „На глътката ми” – луната продума. И аз, който вървях, вървях до кръст вкопан в земята, видях орлици две от сняг и девойка гола. Едната беше другата и никоя девойката. „Орлици мои, казах аз, где гробът ми остава” „В моята диря” – слънцето рече. „На глътката ми” – луната продума. Сред клоните на лавъра видях два голи гълъба. Единият бе другият и двата бяха никой.

---

^* Касида - поетичен жанр с арабско-персийски произход, обозначаващ тържествено хвалебствено стихотворение

Като по чудо

Жак Превер

И, като по чудо, оказва се, че
едно портокалово младо дръвче
е отрупано с плод. И, като по чудо,
към него спокойно върви един мъж,
който движи краката си не наведнъж,
а, като по чудо, един подир друг.
И, като по чудо, зад него се белва
една каменна къща с цветя в някаква делва.
И, като по чудо, мъжът стига дръвчето,
спира, откъсва си един портокал
и, като по чудо, го обелва, изяжда,
утолявайки така своята утринна жажда,
изплюва му семките и хвърля кората
далече към пътя. И, като по чудо,
се усмихва на слънцето, което изгрява,
като по чудо, и го заслепява,
и той мига насреща му и се завръща
във бялата къща и, като по чудо, във нея открива
още спяща жена си и тя е красива,
особено както е, като по чудо,
съвсем гола под слънцето, и той се навежда
и, като по чудо, възхитен, я разглежда,
а слънцето стопля я със свойте лъчи
и тя се усмихва, отваря очи,
и, като по чудо, той нежно поставя
въху бедрото й свойта ръка
и леко я гали, и тя го оставя,
като по чудо, да действа така.

ЛЮБОВ БЕЗ ПРИТЕЖАНИЕ

Най-силно те обичам, когато нямам накити,
със пръсти, вплетени в косите ми,

облечена единствено във твойта голота,
без други бижута, само с ръцете ти.

Най-силно те обичам, без да се наричам
любовница, приятелка или съпруга.

Най-силно те обичам, без да обяснявам
как те обичам и защо.

Най-силно те обичам без да има утре,
или вчера, които да се помнят,

обвързана съм само от ръцете ти, не с обещания,
във нощите, когато не ни трябва сън.





Джорджия Скот

Всеки миг е безценно съкровище

В Китай разказват как веднъж някакъв важен придворен отишъл за съвет при един знаменит мъдрец. Попитал го: "Как трябва да прекарвам времето си?" Той чувствал, че дните му са посветени на суетата, и се опитвал да седи неподвижно, за да се сдобие с покой и да заслужи славата на солиден човек.
Мъдрецът написал няколко йероглифа на листче и го подал на сановника. Тами пишело: "Ти сам си се заключил в окови, а искаш от мен ключа за тях. Ако ти кажа - продължавяй със суетата, ще ми повярваш. А ако ти кажа - предай се на съзерцание, също ще ми повярваш. Аз не мога да направя твоя избор вместо теб. Само едно помни: всеки миг е безценно съкровище. Нито един ден не ще се повтори."

Твойта истина - това е красота и красотата истина е - запомни , човече!

И ти не ще догониш никой път мигът мечтан - целувката, но не жали напусто; не ще увехне тя, макар да страда твойта плът, ти влюбен ще пребъдеш...

Ода на гръцката ваза

Джон Кийдс

I

Ти, млада, незачената невясто на покоя,

отгледа те забравата и времето безбрежно;

ти, горска летописнице, кой в слово, в рима кой е

създал сред нас история по-дъхава, по-нежна?

Каква легенда в теб витае, лавролистен съд?

дали за божества, или за хора простосмъртни,

или за храм в полята на Аркадския простор?

Що за герои, богове? И деви непристъпни?

Що за гонитба, страст и бягство с разтуптяна гръд?

Какви тръби, дайрета? Що за луд възторг?

II

Пленяват чути песни, ала как е дивна тая

нечута песен! Затова свири, тръба, в захлас;

услаждай не слуха, не сетивата — а в омая

със своя химн духа обвей и пей без звук, без глас.

Прекрасен момко под дъба, запели, твоите устни

не ще замлъкнат, нито мраз листата ще пропъди;

любовнико, а ти — не ще догониш никой път

мигът мечтан — целувката, но не жали напусто;

не ще увехне тя, макар да страда твойта плът,

ти влюбен ще пребъдеш, тя прекрасна ще пребъде!

III

О, дървеса благословени! О, завидна орис!

Безсмъртна пролет разлюлява кичести върхари;

благословен свирачо — неуморен песнотворец,

завинаги ще пееш ти с ликуваща цафара;

благословена триж любов! Със вечните огньове

ти ще даряваш миг след миг изгаряща възхита,

неизтощим копнеж по теб, задъхан, вечно млад;

над всяка земна страст си, над тлетворните любови,

връхлитащи духа с клеймо на горест и пресита —

с чело изпепелено, с гърло сгърчено от жад.

IV

Какъв народ за жертвата свещена там пристига?

О, жрецо тайнствен — чий олтар, кой бог, кому е дан

юницата, що в небесата жален глас издига

и всеки хълбок е обкичен с хвойна и бръшлян?

Кой град е? Там река или море талази мята?

Или сред мирен кът планински градската стена

напущат тия — стари, млади — в утрин благочестна?

Ти, малък град, безлюдна ще е вечно тишината

на улиците твои; да разкаже ни една

душа защо си пуст, отнийде тук не ще се весне.

V

Атинска форма! О, непостижим овал! Населен

с герои и със деви — ваян в мрамор хоровод;

с клонаци и треви, под стъпки стръкове навели;

тих съд, пред тебе разумът е ням, не дава плод —

като пред вечността: какъв замръзнал пасторал!

Когато свърши времето ни, пътят ни обречен,

ти ще пребъдеш тук всред нова скръб и суета,

ти, спътнице на смъртните — безсмъртен идеал,

ни казваш: твойта истина — това е красота

и красотата истина е — запомни, човече!