Ода на гръцката ваза

Джон Кийдс

I

Ти, млада, незачената невясто на покоя,

отгледа те забравата и времето безбрежно;

ти, горска летописнице, кой в слово, в рима кой е

създал сред нас история по-дъхава, по-нежна?

Каква легенда в теб витае, лавролистен съд?

дали за божества, или за хора простосмъртни,

или за храм в полята на Аркадския простор?

Що за герои, богове? И деви непристъпни?

Що за гонитба, страст и бягство с разтуптяна гръд?

Какви тръби, дайрета? Що за луд възторг?

II

Пленяват чути песни, ала как е дивна тая

нечута песен! Затова свири, тръба, в захлас;

услаждай не слуха, не сетивата — а в омая

със своя химн духа обвей и пей без звук, без глас.

Прекрасен момко под дъба, запели, твоите устни

не ще замлъкнат, нито мраз листата ще пропъди;

любовнико, а ти — не ще догониш никой път

мигът мечтан — целувката, но не жали напусто;

не ще увехне тя, макар да страда твойта плът,

ти влюбен ще пребъдеш, тя прекрасна ще пребъде!

III

О, дървеса благословени! О, завидна орис!

Безсмъртна пролет разлюлява кичести върхари;

благословен свирачо — неуморен песнотворец,

завинаги ще пееш ти с ликуваща цафара;

благословена триж любов! Със вечните огньове

ти ще даряваш миг след миг изгаряща възхита,

неизтощим копнеж по теб, задъхан, вечно млад;

над всяка земна страст си, над тлетворните любови,

връхлитащи духа с клеймо на горест и пресита —

с чело изпепелено, с гърло сгърчено от жад.

IV

Какъв народ за жертвата свещена там пристига?

О, жрецо тайнствен — чий олтар, кой бог, кому е дан

юницата, що в небесата жален глас издига

и всеки хълбок е обкичен с хвойна и бръшлян?

Кой град е? Там река или море талази мята?

Или сред мирен кът планински градската стена

напущат тия — стари, млади — в утрин благочестна?

Ти, малък град, безлюдна ще е вечно тишината

на улиците твои; да разкаже ни една

душа защо си пуст, отнийде тук не ще се весне.

V

Атинска форма! О, непостижим овал! Населен

с герои и със деви — ваян в мрамор хоровод;

с клонаци и треви, под стъпки стръкове навели;

тих съд, пред тебе разумът е ням, не дава плод —

като пред вечността: какъв замръзнал пасторал!

Когато свърши времето ни, пътят ни обречен,

ти ще пребъдеш тук всред нова скръб и суета,

ти, спътнице на смъртните — безсмъртен идеал,

ни казваш: твойта истина — това е красота

и красотата истина е — запомни, човече!