Коледна приказка за Надеждата

Емануела Карастоянова

Елени е моя съседка. Работи в магазинчето за хранителни продукти до блока, в който живея. Всеки ден я виждам да говори с хората в магазина и всеки път е много общителна. Днес обаче е различна. По-весела и по-оптимистично настроена, сякаш очакваща нещо да се случи. Знам, че напоследък е влюбена, макар и нещастно. Отбих се в магазина, не за друго, а просто да си поговорим. Защото има нещо много интригуващо в думите, разменени малко преди настъпването на големи празници. Такива като Бъдни вечер и Коледа.
Елени ме поздрави радостно сякаш не ме беше виждала отдавна, а клиента попита какво иска да купи толкова превъзбудено, че дори не изслуша докрай отговора му. Въпреки „зрялата” си възраст Елени от доста време е нещастно влюбена в един мъж, който обаче не я търсел достатъчно често по телефона и все тя трябвало да поема инициативата…А на нея й се искало той да прави първите стъпки и да е по-романтичен с нея…
Историята на Елени знам почти на изуст, този път обаче й пожелах Коледа и Новата Година да накарат този инатлив тип да се размърда. Елени с лека въздишка ми каза „Не мисля че нещо ще се промени, но да видим… Да не губим надежда!”
НАДЕЖДА! – помислих си вътрешно аз…Да, Надежда! Човек никога не спира да се надява. Особено по време на празници. Излязох от магазина на моята съседка Елени с приповдигнато настроение и се упътих към центъра на Атина на среща с Нея - надеждата.
Спрях за малко пред входа на кварталния театър Илисия. Тук в по-обичаен ден човек може да срещне много артисти. Днес обаче нямаше никой. Само един старец. На старата си алуминиева тепсия той бавно обръща един по един едри печени кестени. Купих си няколко и го попитах защо в този празничен ден стои навън и продава? Едва ли някой ще си купи кестени точно днес.
„Какво да правя, моето момиче! Хора няма. Но може и някой да мине, някой като теб и да си купи…” Старецът не спомена за надежда, но тя беше в светещите му очи. Тя - Надеждата затопли сбръчканото му лице с мека, неподправена усмивка.
Поех по широкия път към центъра на града и захрупах щастливо кестените. Замислих се за стареца и за надеждата.
И за някои реплики, които хората обичаме да повтаряме често като „надежди - говежди” или „много хубаво не е на хубаво” и ми стана жал за самата НАДЕЖДА. Да не вземе да си тръгне. Защото какво друго, ако не надеждата би могло да крепи човека? И колко страховит би бил без нея светът!
Южното слънце грееше и ме разсейваше от мисълта за коледна атмосфера. Вместо сняг по клоните на дърветата висяха портокали, а вместо деца с шейни около мен фучаха мотори. Но все пак, само след малко ще е Коледа. А Коледа е надежда за всеки. И кой е казал, че тя е старомодно понятие…? И че на нея се опират само глупците?
„Предпочитам да ми липсва успех, отколкото вяра” е казал Сенека, а аз бих добавила и надежда. Мисля, че тя дори трябва да е на мода. Ако ли не, трябва незабавно някой да я въведе.

На всички читатели на GRREPORTER посвещаваме стиха на Джани Родари „Надежда” и пожелаваме Тя -надеждата да заискри в сърцата им като коледен бенгалски огън.

Надежда

Ако можех да имам едно
магазинче със две полички,
бих продавал…познайте какво?
- Надежда! Надежда за всички.

„Купете! С отстъпка за вас!
Всеки трябва надежда да има!”
И на всеки бих давал аз,
Колкото трябва за трима.

А на тоз, който няма пари
и само отвънка поглежда
бих му дал без да плаща дори
всичката своя надежда.