За робството - Джубран Халил Джубран

Най-непонятното робство, с което се сблъсках, беше сляпото робство - то свързва настоящето на хората с миналото на бащите им, заставя душите им да коленичат пред традициите на дедите им и ги превръща в ново тяло за стар дух, във варосани гробници за вехти кости.

И нямото робство - то привързва дните на мъжа към полите на ненавистната му съпруга или прикрепва тялото на жената към ложето на омразния й съпруг. И в живота поставя и двамата в положението на подметката спрямо крака.

И глухото робство - то принуждава хората да следват посоките на обкръжението си, да приемат неговите цветове, да се обличат в неговата носия и гласовете им да се превръщат в ехо, а телата им - в сенки.

и хромото робство - то поставя врата на силния във властта на подлеца, а решимостта на смелия предава на прищевките на алчния за слава и известности те стават механизми, които пръстите задвижват, спират и накрая счупват.

И беловласото робство - то пропъжда детските души от безкрайното пространство в килиите на страданието, където нуждата съжителства с глупостта, а унижението живее редом с отчаянието, и те израстват нещастни, живеят като престъпници и умират в позор.

И изменчивото робство, което нито купува предметите според цената им, нито нарича нещата с техните имена - то назовава хитростта "ум", празнословието - "познание", слабостта - "гъвкавост" и страхливостта - "гордост".

И кривото робство - то ръководи един народ според законите на друг.

И излинялото робство - то коронясва кралските синове за крале.

И черното робство - то отравя с позора невинните синове на престъпниците.

И робството на самото робство, което е инерцията.

из "Робството", превод Мая Ценова

ТАЗИ ЛЮБОВ

Тази любов,
толкова нежна,
толкова яростна,
толкова крехка,
и тъжна.
Тази любов,
красива като деня
и грозна като лошото време,
тази любов, толкова истинска,
толкова хубава,
толкова пълна със щастие,
с радост
и с присмех,
трептяща от страх като малко дете посред мрака,
и толкова сигурна в себе си
като човек, крачещ спокойно в нощта,
тази любов, навяваща страх у другите хора,
които бледнеят
и почват да шепнат пред нея.
Тази любов,
гонена дълго от нас,
и от нас наранявана, мачкана, бита,
забравяна, пъдена.
Тази любов,
толкова жива все пак
и цяла обляна от слънце,
тя е твойта любов,
тя е мойта любов,
Онова, което за нас бе винаги ново
и което не се промени.
Тя е истинска като растение,
тръпна е тя като птица
и като лято - гореща и жива.
Ние двамата бихме могли
да си тръгваме и пак да се връщаме,
бихме могли да забравяме,
да заспиваме,
да се будим отново, да стареем, да страдаме,
да заспиваме пак,
да мечтаем за смърт,
и пробудени пак, да се смеем,
за миг подмладени.
Но тази любов ще остане при нас,
упорита
и жива като желание,
като памет жестока,
като жалба нелепа,
нежна като далечния спомен,
студена като късче от мрамор,
красива като деня
и крехка като малко дете.
Тя ни гледа усмихната,
тя ни шепне без думи
и аз, цял изтръпнал, я слушам
и викам,
и викам за теб,
и викам за мен,
и я моля
за теб, и за мен, и за всички, които са влюбени,
които са любили някога,
викам към нея
за теб, и за мен, и за всички останали,
макар непознати:
-Остани,
недей си отива!
Ние, които сме нявга обичали
бяхме забравили вече за теб.
Но ти недей ни забравя.
Нямаме друго на тая земя освен теб.
Недей ни оставя да станем студени,
и все по-далечни, все по-далечни.
Дай ни знак, че си жива,
безразлично отгде,
безразлично кога,
дори късно да бъде.
Излез
из леса на нашите спомени,
подай ни внезапно ръка
и спаси ни.

ЖАК ПРЕВЕР
Превод: Веселин Ханчев

Ще тръгнем там, където нищо не ни чака

Ще помниш, зная, причудливата клисура
със виещи се като пламък аромати,
Където птиците прелитаха лениво,
понесли зима под крилата мокри.

Земята ти поднесе даровете свои:
пронизващ мирис, огненозлатиста глина,
трева сплъстена тъмно, полудели корени,
бодли със остриета омагьосани.

Ще помниш и цветята, пратени за тебе
от тишината, от водата и от здрача,
цветятя - речни камъчета с пяна.

Бе всичко както никога и както винаги:
Ще тръгнем там, където нищо не ни чака,
и ще намерим всичко, чакано от нас.

Пабло Неруда

Полезни линкове

http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=475673.0

Любов - Пабло Неруда

Заради теб, в градините на цъфтящите цветя аз страдам от
ароматите на пролетта.
Забравил съм лицето ти, вече не помня ръцете ти;
как устните ти докосват моите?
Заради теб, аз обичам белите статуи дремещи в парковете,
белите статуи, които нямат глас, нито поглед.
Забравил съм глас ти, щастливия ти глас; забравил съм
очите ти.
Както цветето е свързано с аромата си, така аз съм се вкопчил в неясния спомен за теб. Аз живея с болка, която е като рана, ако ме докоснеш, ще ми причиниш непоправима вреда.
Твоите ласки ме обгръщат, като пълзяща лоза по меланхолични стени.
Забравил съм любовта ти, но въпреки това търся да те зърна във всеки прозорец.
Заради теб, опияняващия аромат на лятото ми причинява болка; заради теб, аз отново търся признаци, които пораждат желания: падащи звезди, падащи обекти.

Да не търся обич, а да обичам...

:*

Ивелина Кръстева


Навън е студено.
Топлината е в мен.
Няма да се напусна.

Всичко

Всичко
Блага Димитрова

Имаш младост и хубост,
цялата си една усмивка.
Даже дърветата те харесват
и те прегръщат със сенките си.
Рамото ти изгрява
като новолуние.
После – като пълнолуние.
И догде се озърнеш -
нямаш младост и хубост.
Какво ти остава?

Имаш любим и нежност -
цялата си една тръпка.
Стъпваш по звездният свод
с тънки звънливи токчета.
И под стъпките ти угасват
една по една звездите
като сгазени фасове.
Докато паднеш на земята.
Нямаш любим и нежност!
Какво ти остава?

Имаш талант и воля -
цялата си една факла.
нощем безсънно светиш
търсиш в тъмната пустош,
нещо такова, което,
никога, никъде, никой…
Тъкмо да го откриеш,
факлата гасне и пуши,
и се превръща в главня.
Нямаш талант и воля!
Какво ти остава?

Имаш дете и радост,
цялата си една грижа.
Водиш бъдещето за ръчичка,
учиш го да бъде послушно
и да не тича много напред,
за да бъде по-дълго твое.
Докато ти го грабне от ръката
болест или война,
или безкрайният път…
Нямаш дете и радост!
Какво ти остава?

Всичко да имаш,
нищо да нямаш,
цялата да си една шепа.
Всичко да даваш,
нищо да вземаш.
Да се загърнеш в самота
като в излинял шал,
майка си да повториш на прага,
всичко да посрещнеш,
всичко да изпратиш.

Всичко!
- Това ти остава!!!

Писмо до Пол

автор: osi4kata

Здравей Пол,

Днес е толкова розово утрото
и тревите са мокри, окъпани в пот,
и денят с лекота и с финес се разпуква,
и изглежда прекрасен самият живот...

Аз отдавна, отдавна не съм ти написала
нито ред... Ти не ми се сърди!
Бях объркана, тъжна и доста потисната.
Ти не би ме обичал такава, нали?
Ти не би го понесъл... Да знаеш, че страдам,
че зомбясвам от скука и от самота,
че нощта ме размачква във своята пазва...
(нали знаеш как много харесвам нощта).
Беше трудно. Почти се изгубих във болката
и почти... и почти не умрях от тъга.
Но душата е жилава... Свикнах и толкова!
Ето на - днес разцъфна зора!
Пол,
Животът е чудо, приятелю.
И сълзите измиват тъгата до блясък.
Всъщност това е човешкото щастие.
Досипи във часовника мъничко пясък...
Виждаш пътища, дето те водят
там, където не си и сънувал
и където по волята божия
ти си нещо и повече струваш...
(във очите си, не в очите на другите)
Пол,
аз съм истински, лудо щастлива...
Аз се чувствам свободна и хубава...
Аз съм Аз и това ми отива...
Ти ми липсваш, разбира се. Може ли
да забравя, че тебе те има...,
че копнеех по теб до безбожие,
че умирах по тебе години...

Пол,
как си ти? Порасти ли децата си.
И обикна ли майка им истински?
Сбогом, Пол!
Сбогом, стари приятелю!
И пиши.
Без адрес.
До поискване.

ВЪЛНИТЕ НА МОРЕТО СА ЖЕНИ

ВЪЛНИТЕ НА МОРЕТО СА ЖЕНИ



Вълните на морето са жени,
избягали от къщите – окови.
Ела, една вълна сама стани,
сестра на вятъра бъди отново.

Ела, сред най-дълбокото иди,
при царството на тъмните стихии.
Била ли си обичана преди-
едва сега ще можеш да откриеш.

Страхливия ще седне на брега,
ще шепне колко много ти е верен,
безсилния ще плаче от тъга,
а истинския сам ще те намери.

Ще иска той с прегръдка да те спре,
но ти не се завръщай, нито спирай.
Вълната е вълна насред море.
А тръгне ли към плиткото – умира.

Евтим Евтимов

От много, много отдалеч

От много, много отдалеч
ще идвам винаги, докато мога,
но някой ден краката ми щом не издържат,
ще допълзя на лакти и колене,
за да ти кажа, че на този свят
обичам само, само теб.

От много, много отдалеч
ще пея винаги, докато мога,
но някой ден щом моя глас не издържи,
аз ще изпратя славей вместо мене,
за да ти каже, че на този свят
обичам само, само теб.

От далеч, много отдалеч
ще бъда винаги, докато мога,
но някой ден сърцето ми щом се взриви,
ще ви прегърна с другия до тебе,
за да ви кажа, че на този свят
съм имал много малко време



Михаил Белчев

Съвокупление

Фалусите позлатени на шафраните
се надигат в пролетния вятър.
Това е само някаква процесия
на мъртви богове, но тази
от фестивал, О Юлио Романо,
някаква процесия, където твоят дух ще спре.
Диония, твоите нощи върху нас са.

Роса покрила е листа.
Нощта е без почивка.

Езра Паунд

Луиз Лабе Целувай ме. И пак. Недей престава…

Целувай ме. И пак. Недей престава.
Една целувка сладка искам аз,
една целувка дай ми ти със страст,
ще имаш четири — като жарава.

Ти страдаш? Болката успокоява,
подслажда десеторно твойта сласт.
И тъй — целувки смесвайки в екстаз,
ще търсим с теб наслада и забрава.

Животът с двоен пулс от днес ще бие,
щом и за другия живеем ние.
Любов, за лудостта не ме хули…

Прикривам ли се — пак душата страда
и не изпитвам никаква наслада,
ако не се забиват в мен стрели.

Обичам мъжете,които до дъно ме пият с очи

Обичам мъжете,които до дъно ме пият с очи.

Които с мълчание питат, но тяхната сила личи.

Които не искат от мене да бъда добра или зла,

а просто така ме приемат и аз ги приемам-така.

Които без мене не могат, защото не мога без тях.

Които са сладка тревога, в която се хвърлям без страх.

Които цветя ми откъсват от своите пъстри души.

Които ме чакат до късно, макар,че светът се руши.

Които са с длани горещи и паля цигари от тях.

Които за всичко се сещат, а знаят,че всичко е прах.

За мен,недостъпната,дето жадуват в достъпни легла...

И все ми напомнят момчето, което остана мечта.

СВЕТЛАНА ЙОНКОВА

Не искай да ме имаш

Не искай да ме имаш.Аз съм болка,
която много трудно се лекува.
Ако си тръгна,питаш ли се колко
на твоето сърце това ще струва?

Не искай да ме гледаш.Аз съм Майа -
игра на плът и форма,ала вътре
до днес за никой не отключих рая.
Духът ми сам чертае свойто утре.

Не искай да ме любиш.Аз съм огън,
а огънят изгаря без остатък.
Не искай! Аз съм оня плод отровен,
от който се умира.Но е сладък.

Не искай да остана.Аз съм пътник,
а пътникът катери върховете.
В пустинята зове миражи смътни.
Не мога да остана. Аз съм цвете.

А цветето увяхва и остава
сред вечния всемир на Световете
витаещата жажда Незабрава.
Не искай да остана.Аз съм цвете...

Лили Ресел

Цветница

Цветница


Какво ми трябва, Боже мой, какво?

Да е неделя, да звъни камбана,

да е зелено старото дърво

и да зараства скритата ми рана.



Да виждам ласка в твоите очи,

макар животът ни да отминава.

И музика край мене да звучи

до унес, до магия, до забрава.



Иван Вълев

Присъстващото тяло/ Отсъстващата душа

Присъстващото тяло

Камъкът е чело, дето сънищата стенат
без вода шуртяща, нито кипариси снежни.
Камъкът е рамо, годно времето да носи
с дървеса от сълзи, от кордели и планети.

Аз видях как тичат дъждовете към реките,
как ръце издигат, изподупчени и крехки,
за да не ги хване проснатия тежък камък,
дланите да смаже, без кръвта им да попие.

Камъкът събира посеви, мъгли и бури,
полусиви вълци, скелети на чучулиги,
но не дава звуци, ни кристали, нито огън,
а арени само и арени, и арени.

Върху камъка е благородния Игнасио.
Свърши: що се случи? Погледнете му лицето-
залезът покри го със петна от жълта сяра,
смъртта му даде вид на тъмен минотавър.

Свърши. Той е мъртъв. Дъжд в устата му прониква.
Вятърът напусна като луд гръдта му празна,
ала любовта му, със сълзи от сняг пропита,
изведнъж се стапя горе в пасищата тучни.

Що си шепнат?Тегне тук мълчание зловонно.
Ний следим как бавно тялото се заличава
и с бездънни дупки виждаме да се изпълва
ясната му форма дето славеи звучаха.
Кой савана бърчи? Думите му са лъжовни!

Тук не пее никой, нито в ъгъла ридае,
ни боде със шпори, ни усойницата плаши,
тук с очи разкрити искам аз да видя само
туй могъщо тяло, за което няма отдих.

Искам тук да видя хората със глас гръмовен,
на коне и бързеи укротители безстрашни,
хора с кости звънки, хората, които пеят
със уста засмяна, пълна с кремък и със слънце.

Искам да ги видя. Тук пред този хладен камък.
Пред туй стройно тяло с изпокъсани дизгини.
Искам да ми кажат де е изходът за този
капитан прославен, от смъртта без време свързан.

Нека ми посочат плач като река, която
под мъгли сребристи, между брегове високи
мъртвия Игнасио да отнася и се губи.
без да чуй на биковете двойното мучене.

В кръглата арена на луната да се губи,
на луната, бледа като хилаво момиче,
де се губи в мрака дето рибите не пеят,
в бурените бели на замръзналия пушек.

Не, лика не искам да покривате със кърпа,
нека той привикне към смъртта която носи.
Топлото мучене не усещаш ти, Игнасио.
Спи. Лети. Почивай. И морето тъй умира.

*из "Плач за Игнасио Санчес Мехиас" (1935)

Отсъстващата душа

Не те познава волът, ни смокинята,
ни мравката в дома ти, ни конете.
Не те познава здрачът и детето,
защото ти завинаги погина.

Не те познава твоя кръст огромен,
ни черния атлаз, потънал в плесен.
Не те познава тихият ти спомен,
зашото ти завинаги погина.

Ще дойде с охлювите хладна есен,
с висла от облаци и мрак в горите,
но никой тук не ще се взре в очите ти,
защото ти завинаги погина.

Понеже ти завинаги погина,
тъй както всички мъртви на земята,
тъй както мъртвите, които се забравят
сред купчината от избити псета.

Не те познава никой. Не. Но аз те славя.
Сега възпявам твоя облик, твойта прелест,
на твоя ум забележителната зрелост,
охотата за смърт, устата и корава,
веселието мъжко в скърби потопено.

А тъй чист андалузец, тъй богат на приключения,
додето се роди ще изтекат години.
Аз славя хубостта му, думите ми стенат
и спомням тъжен вятър от маслините.
* Из " Плач за Игнасио Санчес Мехиас" (1935)

Преводите на стиховете са на Атанас Далчев и Александър Муратов

(Ф. Г. Лорка"Избрани творби", библиотека "Световна класика" 1973 година)

Шестте струни

Китарата
разплаква сънищата,
хлипането на загубени души
побягва от устата й закръглена
и като тарантулата
тъче
нарастващи звезди
за да лови въздишки
реещи се в корпуса й
черен,
от дърво

Федерико Гарсия Лорка

Morris feat. Sonny Flame - Havana Lover (Official Video)

Изгубен пръстен

Зелена вечер със коси зелени.
Ах, златният венчален пръстен,
изгубен в лозето край Варна!

Горчи на устните ти изневяра,
но сладко е да бъдеш грешна...
А аз не мога вече да се върна
в далечната градина с кошери.
Ужилено е тънкото ми детство,
ранени са невинните години.
Да бягаме сега между водата
и пясъчната ивица на мрака.
Студено... Топло... Пак студено...
Горещи устни и море солено.

Вечерни водопади на кръвта ми
отнасят всеки камък на порядъка.
Отнесено е меденото детство
от прилива на виното зелено.
Не зная път към яснотата
и трябва този хаос да прегазя,
и трябва той докрай да ме обземе,
преди да дойде езерната възраст
на бистрота и тихо озарение.
Ръката на една жена ме води
към хаоса, към тъмното и светлото.
Да бягаме сега между водата
и пясъчната ивица на мрака!
Оттатък - снежна яснота ни чака...

Иван Вълев