Веднъж някакъв човек притежавал много голямо езеро. В него растяла една малка водна лилия. Човекът бил много щастлив; той харесвал белите цветове на лилията. Но той започнал много да се безпокои, защото растението с всеки изминат ден се уголемявало: рано или късно то щяло да покрие цялото езеро. Човекът развъждал в езерото пъстърва, която използвал за храна. Веднъж щом езерото бъдело покрито с лилии, всичко живо в него би измряло, включително и пъстървата.
Той не искал да маха растенията, но не искал и да му измре пъстървата - изправен бил пред дилема. Той отишъл при един експерт. Експертът направил изчисленията и казал: „Не се тревожи. За да се покрие цялото езеро от лилията, ще са необходими хиляда дни. Растението е много малко, а езерото много обширно. Така че няма защо да се тревожиш". Тогава експертът предложил едно решение, което изглеждало напълно правилно. Той казал: „Почакай, докато половината от езерото се покрие с лилии, след което не им давай да се разпростират по-нататък. Винаги оставяй само половината покрита с лилии, така ще можеш да се радваш на белите цветя, без пъстървата ти да я грози опасност. Фифти/фифти - половината езеро за Лилиите, половината за пъстървата.
Разрешението изглеждало съвсем правилно, пък и хиляда дни - имало достатъчно време, така че нямало защо да се безпокои. Човекът се отпуснал. Той си рекъл: „Когато езерото е наполовина покрито, тогава ще започна да режа лилиите".
Езерото се покрило наполовина, но това станало на деветстотин деветдесет и деветия ден. Нормално би било да се очаква езерото да се покрие наполовина за петстотин дни, но не станало така. При размножаването си растението удвоявало площта, така че половината езеро се покрило на 999-ия ден и оставало само един ден. Но това време не било достатъчно, за да се изплевят растенията или да се поддържат само в едната половина.
И ето що се случило. На 999-ия ден езерото било наполовина покрито и човекът си казал (а той не се чувствал много добре, бил малко болен): „Няма защо да бързам. Чакал съм 999 дни и не съм имал проблеми. Сега е въпрос само на още един ден. След един ден ще го свърша." На следващата сутрин цялото езеро било покрито и всичката пъстърва измряла.
Това е загадката на живота. Тя е дилема: човек трябва да избира. Ако само събираш вещи и собственост, растението си удвоява площта и ще завземе езерото. С всеки ден твоите притежания се увеличават и животът ти се задушава. Животът изглежда твърде дълъг - седемдесет, осемдесет години. Няма защо да се бърза. Хората си мислят: „Когато стигнем до средата, ще се променим."
Хората винаги изчезват с религията, докато остареят. Хората все казват, че религията е за старите. Отиди в църквите, в храмовете, и ще намериш стари хора - съвсем на ръба на смъртта. Те вече са с единия си крак в гроба: 999-ият ден. На следващата сутрин животът ще се задуши. Тогава те започват да се молят, тогава те започват да медитират, тогава те започват да мислят какво е животът - какъв е смисълът на съществуванието? Но тогава вече е твърде късно.
Религията изисква крайна неотложност. Ако отлагаш, няма никога да можеш да станеш религиозен. Това трябва да се прави сега. Така както си, ти вече си закъснял, ти вече много време си загубил - и си го загубил за безсмислени неща, загубил си го за неща, които ще ти се вземат.
Ти трябва да плащаш за всички тези неща с живота си. Заради всичко, което притежаваш, ти губиш живот. Той не е евтин, той е много скъп. Един ден ще имаш много притежания, но теб вече няма да те има. Нещата ги има; притежателят е умрял. Огромни купища от предмети... но този, който е искал да живее чрез тях, вече го няма.
Хората непрекъснато се подготвят за живота - и умират преди подготовката им да е завършила. Хората се подготвят, а никога не живеят. Да си религиозен значи да живееш живота, а не да се подготвяш за него. Ти вършиш едно много абсурдно нещо: репетицията ти все продължава и продължава, а истинската драма никога не започва.
Чувал съм за една малка театрална трупа. Те репетирали. Истинското представление се отлагало всеки ден, защото репетицията никога не била пълна. Един ден главната героиня липсвала, друг ден някой друг актьор липсвал, на третия ден нещо друго се случвало - ток нямало или нещо от този род - и така все отлагали. Но директорът поне за едно нещо бил щастлив: че главният герой в пиесата винаги присъствал, никога не липсвал.
В последния репетиционен ден той си мислел за главния герой. Обърнал се към него: „Ти си единственият човек, на когото може да се разчита. Всички тези други хора са ненадеждни. Ти си единственият, който никога не е отсъствал. Зиме и лете, в студ и пек, ти си винаги тук".
Той му отговорил: „Има нещо, което бих искал да кажа. В деня, в който ще се играе истинското представление, ще отида да се оженя, затова си помислих, че поне на репетициите ще трябва да присъствам. В този ден аз няма да съм тук - ето защо никога не отсъствам".
Добре да го знаеш: точно в деня, когато истинската драма ще започне, ти няма да си тук. Това е просто репетицията: подготовка и пак подготовка.
Притежаването на неща е просто подготовка за живот, подреждаш се да можеш да живееш. Но за да живееш, никакво подреждане не е необходимо; всичко е вече готово.
Всичко е вече готово; само теб те чакат да участваш. Нищо не липсва. Това е, което аз наричам религиозно отношение: тази неотложност, че трябва да се живее сега и че няма друг начин да се живее. Да живееш сега е единственият начин да живееш и да бъдеш, а тук е единственото място да се намираш. Там и тогава са измами, миражи... Пази се от тях.
Няма коментари:
Публикуване на коментар