Смъртта на вълка - Алфред дьо Вини

АЛФРЕД ДЬО ВИНИ /1797 – 1863/

СМЪРТТА НА ВЪЛКА
I
Пламтящата луна бе скрита в сива пара,
тъй както чезне в дим зарята на пожара,
и черен бе лесът до хоризонта чак.
Вървяхме ний без шум през нисък храсталак,
по целия ни път преплетен със тревите,
и ето – изведнъж видяхме под елхите
оставена следа от вълчи крак голям.
Разбрахме, че вълкът е минал скоро там
и затаили дъх, слухтехме в тишината,
пристъпвайки едва. Лесът и равнината
не трепваха дори; дочувах само аз
понякога едва един проплакващ глас,
издаван във нощта от ветропоказател –
далечен вятър бе стрелката му разклатил;
край мене всеки дъб, във сянка занемял,
изглеждаше опрян на лакът и заспал.
Цареше тишина. Отново се наведе
най-старият ловец и мястото огледа,
приведен над пръстта; след малко, дъх стаил,
той, който никой път до днес не бе грешил,
със шепот съобщи, че е разбрал следите –
че вълците са два, съвсем наблизо скрити,
и има при това и две вълчета с тях.
У всеки мой другар приготвен нож видях;
блестящите дула на пушките прикрили,
поехме пак напред с удвоени сили,
но първите от нас се спряха в своя път
и две очи видях насреща да блестят;
на лунна светлина игриви силуети
се мяркаха пред нас, в боричкане заети.
Тъй хрътката дома, пред нашите очи,
на своя господар се радва и квичи.
Децата на вълка обаче не скимтяха
и в същата игра съвсем безшумни бяха –
те знаеха: отвъд, зад градските стени,
човекът-враг не спи и готви им злини.
Бащата бе нащрек; на малката поляна
вълчицата встрани сред сянка бе простряна,
спокойна – сякаш бе изсечена в гранит,
напомняйки така със гордия си вид
кърмачката на Рем и Ромул всеизвестна.
Вълкът приклекна в миг и погледът му блесна:
той беше заграден отвред със врагове.
Разбрал, че от смъртта не ще се оттърве,
подскочи срещу нас и челюстта си снключи,
прегризвайки врата на първото ни куче
и жертвата си все той стискаше със бяс,
макар че с дружен залп прострелян бе от нас,
макар че нож след нож, от всичките посоки,
във неговата плът се врязваха дълбоко.
И кучето до смърт бе стискано така,
догдето се простря в краката на вълка.
Тогава той към нас извърна си очите;
до дръжка бяха чак ножовете забити
и към земята той бе просто прикован
пред черните дула, във кърви цял облян.
Със поглед потъмнял, отпусна се в тревата,
последна глътка кръв поглъщаше устата –
презрителен и горд, с окървавен език,
затвори той очи, умря без стон и вик.

2

Стоях облегнат аз на пушката, която
изпразнил бях пред миг; да гоня из гората
вълчицата докрай, не исках аз – разбрах,
че в гъсталака чер не бяга тя от страх:
не би останал сам вълка сред враговете,
ако със нея там не бяха две вълчета –
да ги спаси от смърт, тя беше длъжна днес,
та волно да растат във родния си лес,
да не търпят с човек приятелство позорно,
тъй както правят туй животните покорни,
които своя лай продават всеки ден,
за да задоволят ловеца настървен.

3

Уви – помислих аз, - „човек” е гордо име,
но слабости у нас за жалост много има
и как да се държа в последния си час,
животни, аз сега научих го от вас.
Велико е в света мълчанието само,
униние и страх у него само няма.
Разбрах те аз добре, о скитнико в нощта,
когато твоят взор пред мене запламтя.
Той казваше ми тъй: „Духът ти да остава
спокоен, мълчалив и да не се смущава,
бъди стоик и горд до крайния предел,
до който стигнах аз – вълкът свободен, смел.
Молбата и плачът са равно недостойни –
преодолявай ти несгоди многобройни,
за свойта цел докрай безстрашно се бори
и мълком, като мен, изстрадай и умри.”

Превод на Пенчо Симов