Пресиоса и вятърът

Пресиоса и вятърът - Федерико Гарсия Лорка

Своята луна от кожа
Пресиоса удря леко
по една пътека стръмна
от кристали и от лаври.

Погната от тия звуци,
тишината тъмна пада,
де морето бий и пее
мракът му, изпълнен с риби.
В чуките на планината
сънните карабинери
вардят бялнатите вили
на дошлите англичани.
Циганите за забава
вдигат досами водата
кьошкове от раковини
и от вейки на борики.

Своята луна от кожа
Пресиоса удря леко.
Вечно буден, щом я зърна,
вятърът се мигом вдигна.
Голият светец Кристобал
със езиците небесни
гледа смуглата девойка
и с незрима флейта свири.
- Момне, дай ми да повдигна
твоята лазурна дреха,
да докосна с пръсти стари
розата на твойто тяло.

Запокитила дайрето,
лудо хуква Пресиоса.
Вятърът, ерген немирен,
гони я с гореща сабя.

Сбира своя рев морето
и маслините бледнеят.
Пеят флейтите на мрака
и на снеговете гонгът.

Бягай, Пресиоса, бягай,
вятърът зелен е близо!
Бягай, Пресиоса, бягай!
Гледай, вече те настига!
Звездният сатир те гони
с блесналите си езици.

Пресиоса в миг се втурва
с уплах в къщата, която
над бориките зелени
консулът английски има.

Стреснати от виковете,
тримата карабинери
идат с черни наметала
и барети накривени.

Англичанинът почерпва
циганката с чаша мляко,
после джин и той предлага,
но девойката отказва.

И додето Пресиоса
с плач теглото си разказва,
стрехите от тъмни плочи
вятърът разсърден хапе.