Човекът, който не вярвал в любовта

История за човека, който не вярвал в любовта
 Той бил съвсем обикновен, досущ като вас и мен, отличавал го само начинът му на мислене: този човек смятал, че любовта не съществува. Разбира се, имал достатъчно опит в търсенето на любов и бил наблюдавал хората около себе си. Голяма част от живота му преминала в опити да намери любов, само за да открие, че тя не съществува.

Където и да отидел, разправял на хората, че любовта е измислица на поетите и религиите, с която да манипулират податливите умове на хората, да ги контролират, да ги накарат да вярват. Казвал, че любовта не е реална и затова никой не може да намери любов, колкото и да търси.

Този човек бил много интелигентен и невероятно убедителен. Четял много книги, посещавал най-добрите университети и станал уважаван учен. Можел да се изправи на всяко обществено място, пред всякакви хора и логиката му била извънредно силна. Казвал, че любовта прилича на опиат; предизвиква еуфория, но създава зависимост.

Може силно да се пристрастиш към любовта, но какво ще стане, ако не получиш дневната си доза? Точно като с наркотиците, имаш нужда от всекидневна доза.


Казвал, че повечето интимни връзки напомнят отношенията между наркоман и пласьор. Изпитващият по-силна нужда е като наркомана; изпитващият по-слаба нужда е като пласьора. По-малко нуждаещият се контролира връзката. Едва ли ще ви е трудно да схванете това, тъй като обикновено във всяка връзка единият обича силно, а другият – не, и затова се възползва от онзи, който му поднася сърцето си. Можете да разберете как се манипулират един друг, какви са действията и реакциите им, и те са досущ като при пласьор и наркоман.

Наркоманът, пристрастеният, живее в постоянен страх, че може да не получи следващата доза любов или наркотик. Той си мисли: „Какво ще правя, ако ме изостави?” Този страх го принуждава да се държи собственически: „Това е мое!” Става ревнив и взискателен поради страха да не бъде лишен от следващата доза. Пласьорът може да контролира и манипулира нуждаещия се от наркотик, като му дава повече дози, по-малко дози или изобщо престане да му ги дава. Нуждаещият се напълно капитулира и е готов да направи всичко, за да не бъде изоставен.

Човекът продължавал, обяснявайки на всички защо любовта не съществува. „Така наречената „любов” е само връзка, почиваща върху страха и контрола. Къде е уважението? Къде е любовта, която твърдят, че изпитват? Няма любов. Младите двойки си дават много обещания пред Бога, пред семействата и приятелите си: да останат заедно завинаги, да се обичат и уважават, да се подкрепят в добро и в зло. Заричат се да се обичат и почитат и дават още и още обещания. Изумителното е, че наистина вярват в тези обещания. Но след брака – седмица, месец или няколко месеца по-късно – става ясно, че никое от тези обещания не се спазва.

Виждате борба за контрол, целяща да изясни кой кого ще манипулира. Кой ще бъде пласьорът и кой – пристрастеният? Забелязвате, че няколко месеца по-късно уважението, което са се зарекли да изпитват един към друг, липсва. Можете да видите раздразнението им, как се нараняват, малко по малко, и емоционалната отрова, расте ли расте, докато някак неусетно любовта изчезне. Остават заедно, защото се боят от самотата, от критиките и неодобрението на другите и от собственото си неодобрение и критики. Но къде е любовта?” Той разказвал, че е виждал много възрастни двойки, живели заедно в продължение на тридесет, четиридесет, петдесет години, и те били много горди, че са останали заедно през всичките тези години.

Но говорели за връзката си по следния начин: „Преживяхме брака”. Това означава, че единият от тях се е подчинил на другия; в определен момент се е предал и е решил да понася страданието. Онзи с по-силната воля и по-слабата нужда е спечелил битката, но къде е пламъкът, който наричат любов? Отнасят се един към друг като към вещи: „Тя е моя”; „Той е мой”.

Човекът не спирал да изрежда всички доводи в полза на твърдението си, че любовта не съществува, и казвал на слушателите си: „Вече съм правил всичко това. Повече няма да позволя някой да манипулира ума ми и да контролира живота ми в името на любовта”. Доводите му били напълно логични и думите му убедили много хора. Любовта не съществува.

После един ден мъжът се разхождал в парка и там на една пейка седяла красива жена и плачела. Като я видял да плаче, той почувствал любопитство. Седнал до нея и я попитал дали може да ѝ помогне. Поинтересувал се защо плаче. Можете да си представите изненадата му, когато тя отвърнала, че плаче, защото любовта не съществува. „Това е изумително – рекъл той, – жена, която смята, че любовта не съществува!” Разбира се, пожелал да научи повече за нея.

– Защо казвате, че любовта не съществува? – попитал той.

– Ами, това е дълга история – отвърнала тя. – Омъжих се много млада с цялата любов, с всичките илюзии, изпълнена с надежда, че ще споделя живота си с този мъж. Заклехме се да си бъдем верни, да се уважаваме и почитаме, и създадохме семейство. Но скоро всичко се промени. Аз бях всеотдайната съпруга, която се грижеше за децата и дома. Съпругът ми продължи да гради кариерата си и за него успехът и положението му извън дома бяха по-важни от семейството. Изгуби уважение към мен и аз изгубих уважение към него. Наранявахме се и в определен момент аз открих, че не го обичам и че той също не ме обича. Но децата имаха нужда от баща и това беше извинението ми да остана и да правя каквото мога, за да го подкрепям. Сега децата пораснаха и напуснаха дома. Вече нямам извинение да
оставам с него. Няма уважение, няма нежност. Знам, че дори да намеря някой друг, ще бъде същото, защото любовта не съществува. Няма смисъл да търсиш нещо несъществуващо;. Ето затова плача.

Разбирайки я много добре, той я прегърнал и рекъл:

– Права сте; любовта не съществува. Търсим любов, отваряме сърцето си и ставаме уязвими, само за да се сблъскаме със себичност. Това ни наранява, дори и да не смятаме, че ще бъдем наранени. Няма значение колко връзки ще имаме; нещата се повтарят отново и отново. Защо изобщо да търсим любовта?

Те толкова си приличали, че станали много добри приятели. Имали чудесна връзка. Уважавали се и никога не се обиждали. Каквото и да предприемели заедно, чувствали се щастливи. Нямало завист или ревност, нямало командване и собственическо чувство. Връзката им продължавала да се развива. Обичали да са заедно, защото когато били заедно, истински се забавлявали. Когато били разделени, липсвали един на друг.

Един ден, когато мъжът отсъствал от града, му хрумнала най-странната мисъл. „Хмм – помислил си той, – може би това, което изпитвам към нея, е любов. Но то е толкова различно от всичко, което съм преживявал досега. Не е каквото го описват поетите, нито пък религията, защото не се чувствам отговорен за нея. Не взимам нищо от нея, не изпитвам нужда тя да се грижи за мен; не желая да я обвинявам за трудностите си или да изкарвам недоволството си върху нея. Прекарваме си чудесно заедно; приятно ни е един с друг. Уважавам начина ѝ на мислене, чувствата ѝ. Тя не ме смущава и изобщо не ме притеснява. Не изпитвам ревност, когато е с други хора; не завиждам на успехите ѝ. Може би любовта Все пак съществува, но не е това, което хората си мислят.”

Нямал търпение да се върне у дома и да поговори с нея, да ѝ разкаже за странната си идея. Веднага, щом заговорил, тя казала: „Знам точно за какво говориш. Същата мисъл ми хрумна още отдавна, но не исках да я споделям с теб, защото знам, че не вярваш в любовта. Може би любовта наистина съществува, но не е каквато си я представяме”. Решили да станат любовници и да заживеят заедно и
изумителното е, че нещата не се променили. Продължавали да се уважават, да се подкрепят и любовта им ставала все по-силна. Дори най-обикновените неща изпълвали сърцата им с обич, защото били невероятно щастливи.

Сърцето на мъжа било толкова преизпълнено с любовта, която изпитвал, че една нощ се случило истинско чудо. Той гледал звездите и открил най-красивата сред тях, и любовта му била толкова силна, че звездата започнала да се спуска от небето и скоро се озовала в ръцете му. Тогава се случило второ чудо и душата му се сляла със звездата. Той бил неимоверно щастлив и нямал търпение да отиде при жената и да положи звездата в ръцете ѝ, за да ѝ докаже любовта си. Но щом положил звездата в ръцете й, жената за миг изпитала съмнение. Тази любов била изумителна и в същия миг звездата пад- нала от ръцете ѝ и се разбила на милиони парченца.

Сега един старец броди по света и се кълне, че любовта не съществува. А една красива старица чака в дома си един мъж и рони сълзи за рая, който някога притежавала, но загубила заради миг колебание. Това е историята за човека, който не вярвал в любовта. Кой от тях сгрешил? Искате ли да познаете какво се объркало? Грешката била на мъжа, който си мислел, че може да даде на жената своето щастие. Звездата била неговото щастие, а грешката му – че сложил щастието си в ръцете ѝ. Щастието никога не идва отвън. Той бил щастлив заради извиращата от сърцето му любов; тя била щастлива заради извиращата от сърцето ѝ любов. Но щом той я направил отговорна за своето щастие, тя разбила звездата, защото не можела да носи отговорността за щастието му.

Независимо колко го обичала, жената не би могла да го направи щастлив, защото не би могла да знае какво е в ума му. Не би могла да отгатне очакванията му, защото не би могла да познава сънищата му.

Ако вземете щастието си и го положите в нечии ръце, рано или късно този човек ще го унищожи. Ако подарите щастието си на някого, той винаги може да го отнесе със себе си. А щом щастието може да идва само отвътре и е плод на вашата любов, значи вие сами сте отговорни за щастието си. Не бива да натоварваме някого с отговорността за нашето щастие, но когато застанем пред олтара, първо си разменяме пръстени. Полагаме своята звезда в ръцете на другия, очаквайки той да ни направи щастливи, а ние – него. Все едно колко обичате някого, никога няма да бъдете онова, което той иска да бъдете. Това е грешката, която повечето от нас правят от самото начало. Разчитаме за своето щастие на партньора си, а така не става. Даваме всички онези обещания, които не можем да спазим, и се обричаме на провал.