В тази нощ със дъха на зряло лято
нещо смътно — жадно в мен тупти,
както през отминали години
пак ме мамят, пак онез звезди,
дето теглеха моминските ми нощи
с тънки струни на едно щурче,
със неясна жажда от светулки
да изваят приказно венче,
да изгреят топлите ми плитки
и така безкрайно да вървя
по заспали пътища в полето —
някому да светна със венчето.
Не можах да набера тогава
толкова светулкови цветя.
И венчето спомен си остава,
който идва тихо във съня
да ме бодне с гневния си вик,
че ме чакат хиляди светулки,
от години чакат и зоват:
не венче, а дом да изплета.
И разкъсала за миг деня си
като луда втурвам се навън —
да не им е мъчно, че ги търся
само нощем в топлия си сън.
Няма коментари:
Публикуване на коментар