петък, 6 ноември 2009 г.

Из "Алхимикът"

"...когато Нарцис умрял, дошли ореадите, горски божества, и видели, че сладководното езеро се е превърнало в стомна, пълна със солени сълзи.

— Защо плачеш? — попитали ореадите.

— Плача за Нарцис — отвърнало езерото.

— О, не се учудваме, че плачеш за Нарцис — продължили те. — В края на краищата всички ние тичахме след него из гората, а единствено ти имаше възможността да съзерцаваш отблизо красотата му.

— Нима Нарцис беше красив? — попитало езерото.

— Та кой друг би могъл да знае това по-добре от теб? — отговорили изненадани ореадите. — Нали от твоя бряг той всеки ден се навеждаше над водата?

Езерото помълчало известно време. Най-сетне проговорило:

— Плача за Нарцис, но не бях забелязало, че Нарцис е красив. Плача за Нарцис, защото всеки път, когато той лягаше на брега ми, можех да видя отразена в дъното на очите му моята собствена красота."

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Един търговец изпратил сина си да научи тайната на Щастието при най-мъдрия от мъжете. Младежът вървял четирийсет дни през пустинята, докато най-сетне стигнал до красив замък на върха на една планина. Там живеел мъдрецът, когото той търсел.

Но вместо да срещне един свят човек, героят на нашата история се озовал в някаква зала, в която царяло голямо оживление: непрекъснато влизали и излизали търговци, по ъглите разговаряли много хора, а малък оркестър свирел нежни мелодии. Имало и богата трапеза, отрупана с най-вкусните ястия от областта. Мъдрецът разговарял с всички тези хора и се наложило младежът да чака два часа, докато дойде неговият ред.

Мъдрецът внимателно изслушал целта на неговото посещение, но му казал, че в момента не разполага с време, за да му обясни тайната на щастието. Предложил на младежа да се поразходи из двореца и да се върне при него след два часа.

„Ще те помоля обаче за една услуга — добавил Мъдрецът, подавайки на момчето чаена лъжичка, в която капнал две капки олио. — Докато вървиш, носи тази лъжица и внимавай да не разлееш олиото.“

Младежът започнал да се изкачва и да слиза по стълбите в двореца, като не откъсвал очи от лъжичката. След два часа се върнал при Мъдреца.

„И тъй, видя ли персийските килими, които са в трапезарията ми? — попитал Мъдрецът. — Видя ли градината, която отне на Майстора на градинарите цели десет години, докато я направи? Забеляза ли красивите пергаменти в библиотеката ми?“

Засрамен, младежът признал, че нищо не е видял. През цялото време внимавал да не разлее капките олио, които Мъдрецът му бил поверил.

„Върни се тогава и се запознай с чудните неща, които са част от моя свят — казал Мъдрецът. — Не можеш да се довериш на някого, ако не познаваш дома му.“

Вече по-спокоен, младежът взел лъжичката и отново тръгнал да се разхожда из двореца, като този път вниманието му било привлечено от всички произведения на изкуството, които висели по стените и по таваните. Видял градините, близките планини, крехките цветя, оценил изтънчения вкус, с който било подбрано мястото на всяка една от тези творби. Накрая се върнал при Мъдреца и му разказал подробно за всичко, което бил видял.

„Но къде са двете капки олио, които ти бях поверил?“ — попитал Мъдрецът.

Поглеждайки към лъжичката, младежът забелязал, че ги е разлял.

„Ето това е единственият съвет, който мога да ти дам — казал Мъдрецът на мъдреците. — Тайната на щастието се крие в това да се радваш на чудесата на света, ала никога да не забравяш за двете капки олио в лъжичката.“

~~~~~~~~~~~~~~~
— От трийсет години имам тоя магазин. Знам кой кристал е качествен и кой не, познавам всичките тънкости на тази търговия. Свикнал съм с магазина си, с размерите му, с клиентелата му. Ако започнеш да продаваш чай в кристални чаши, магазинът ще се разрасне. В такъв случай ще трябва да променя и начина си на живот.

— Та какво лошо има в това?

— Свикнал съм с живота си такъв, какъвто е. Преди ти да се появиш, мислех, че съм изгубил цялото това време, живеейки на едно и също място, докато всички мои приятели се променяха, пропадаха или се замогваха. Това ми причиняваше дълбока тъга. Сега знам, че нещата не стоят така: магазинът е точно толкова голям, колкото винаги съм искал да бъде. Не желая да се променям, защото не знам как да се променя. Твърде много съм свикнал със себе си.

Момчето не знаеше какво да отговори. Тогава старият Търговец продължи:

— За мен ти беше като някаква благословия. А ето че днес разбрах следното: всяка отхвърлена благословия се превръща в проклятие. Аз не искам нищо повече от живота. А ти ме караш да съзирам богатства и хоризонти, за чието съществуване никога не съм подозирал. И сега, когато знам за тях, когато знам за огромните възможности, които се откриват пред мен, ще се чувствам по-зле, отколкото преди. Защото знам, че мога да имам всичко, а не го искам.

„Добре, че нищо не казах на продавача на пуканки“, помисли си момчето.

Продължиха да пушат наргиле, докато слънцето бавно залязваше. Разговаряха на арабски и момчето бе доволно от себе си, защото можеше да говори този език. По-рано вярваше, че от овцете щеше да научи всичко за света. Но овцете не можеха да го научат на арабски.

„Сигурно има и други неща по света, на които овцете не могат да ме научат — реши момчето, докато гледаше мълчаливо Търговеца. — Защото овцете търсят единствено вода и храна.“

„Мисля, че не овцете ме учат, а аз съм този, който се опитва да научи нещо от тях.“

— Мактуб — каза накрая Търговецът.

— Това пък какво е?

— Трябва да си се родил арабин, за да разбереш — отговори той. — Но ако трябва да се преведе, това означава приблизително „така е писано“.

И докато гасеше въгленчетата в наргилето, каза на момчето, че може да започне да продава чай в кристални чаши. Понякога е невъзможно да спреш реката на живота.

Хората се изморяваха, докато изкачат стръмната ули;;ца. Но ето че горе имаше магазин, в който се продаваха красиви кристални съдове и освежителен ментов чай. Хората влизаха да пият чай, който им поднасяха във великолепни кристални чаши.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
„Ще стана отново такъв, какъвто бях по-рано — размишляваше момчето. — Но овцете не ме научиха на арабски.“

Овцете обаче го бяха научили на нещо много важно: че на света съществува език, който всички разбират, и момчето го бе ползвало през цялото това време, за да преуспее магазинът. Езикът на въодушевлението, на нещата, направени с воля и любов в търсене на онова, което човек силно желае или в което вярва. За момчето Танжер вече не беше чужд град и то почувства, че така, както бе завладяло това място, по същия начин би могло да завладее света.

„Когато силно желаеш нещо, цялата Вселена ти съдейства, за да го постигнеш“, бе казал старият цар.

Ала старият цар не бе споменал за кражби, за огромни пустини, за хора, които знаят за какво мечтаят, но не искат да осъществят мечтите си. Старият цар не бе казал, че Пирамидите са само купчина от камъни и всеки би могъл да издигне подобна купчина в градината си. Беше забравил също така да каже, че когато имаш пари за по-голямо стадо от това, което си имал, трябва да купиш това стадо.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
— Може би това е поличба — изказа на глас мислите си англичанинът.

— Кой ви е говорил за поличби? Интересът на момчето растеше с всеки изминал момент.

— В живота всичко е поличба — отвърна англичанинът, този път затваряйки списанието, което четеше. — Вселената е създадена, за да говори на език, който всички да разбират, но той е бил забравен. Освен другите неща аз търся и този Световен език.

Затова съм тук. За да открия един човек, който знае Световния език. Той е алхимик.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
В пустинята нямаше нищо друго освен вечния вятър, тишината и копитата на животните. Дори водачите рядко говореха помежду си.

— Много пъти съм прекосявал тези пясъци — каза една вечер някакъв камилар. — Но пустинята е толкова голяма, а хоризонтът — толкова далеч, че карат хората да се чувстват незначителни и да мълчат.

Момчето разбра какво искаше да каже камиларят, въпреки че никога преди това не бе стъпвало в пустинята. Всеки път, когато гледаше морето или огъня, бе в състояние да мълчи часове наред, без да мисли за нищо, потънало в необятността и силата на природните стихии.

„Научих много както от овцете, така и от кристалните съдове — помисли си то. — Пустинята също може да ме научи на нещо. Изглежда много по-стара и много по-мъдра.“

Вятърът никога не стихваше. Момчето си спомни за деня, в който бе почувствало същия този вятър в Тарифа, докато седеше на крепостната стена. Може би вятърът в момента галеше вълната на овцете му, докато те търсеха вода и храна из полетата на Андалусия.

„Те вече не са мои овце — каза си то, без да изпитва тъга. — Сигурно са свикнали с някой нов пастир, а мен са забравили. И това е добре. Който е свикнал да пътува, както овцете, знае, че винаги идва ден, в който трябва да тръгнеш.“

Сетне момчето си спомни за дъщерята на търговеца. Бе убедено, че тя вече се е омъжила. Вероятно за продавача на пуканки или пък за някой друг пастир, който също умее да чете и да разказва необикновени истории; в края на краищата той не бе единственият. Но това негово предчувствие го удиви. Нима той също бе на път да научи този Световен език, който знае миналото и бъдещето на всички хора? „Имам предчувствие“, често казваше майка му. Момчето започваше да осъзнава, че предчувствията са мигновено потапяне на душата във Всемирния поток на живота, където историята на всеки човек е част от едно цяло, така че всичко можем да разберем, защото всичко е написано.

„Мактуб“, каза момчето, спомняйки си за Търговеца на кристал.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
През една такава нощ англичанинът не можа да заспи. Повика момчето и тръгнаха да се разхождат из дюните. Имаше пълнолуние и момчето разказа историята си на англичанина. Той се заинтригува от случая с магазина, който преуспял, откакто момчето започнало да работи в него.

— Това е принципът, който движи всичко — каза той. — В алхимията се нарича Всемирна душа. Когато желаеш нещо от цялото си сърце, ти се приближаваш до Всемирната душа. Тя винаги е положителна сила.

Каза също така, че душата не е само привилегия на хората: всичко, което съществува на повърхността на Земята, също притежава душа, независимо дали става дума за минерал, растение, животно или само някаква мисъл.

— Всичко, което се намира под и на повърхността на Земята, непрекъснато се променя, защото Земята е жива и също притежава душа. Ние сме част от тази Душа, но рядко узнаваме, че тя винаги е на наша страна. Ала ти сигурно си разбрал, че в магазина за кристал самите предмети също са допринасяли за неговото преуспяване.

Момчето мълчаливо съзерцаваше луната и белия пясък.

— През последните дни наблюдавам как керванът прекосява пустинята — промълви то. — Керванът и пустинята говорят на един и същи език, затова тя му позволява да премине през нея. Но тя ще следи всяка негова стъпка, за да провери дали той е в пълна хармония с нея. И керванът ще стигне до оазиса само ако издържи това изпитание.

Ако някой от нас, дори да е много смел, дойде тук, без да разбира този език, ще умре още през първия ден.

Двамата вдигнаха поглед към луната.

— Това е магията на поличбите — продължи момчето. — Виждам как водачите разчитат поличбите в пустинята и как душата на кервана разговаря с душата на пустинята.

След известно време англичанинът на свой ред проговори:

— Трябва да обърна по-голямо внимание на кервана.

— А аз трябва да прочета вашите книги — отвърна момчето.

Книгите бяха много странни. В тях се говореше за живак, сол, дракони и крале, но момчето нищо не можеше да разбере;. Имаше обаче една мисъл, която се повтаряше: че всички неща са проявления на една-единствена същност.

В една от книгите момчето откри, че най-важният текст от алхимията се състои само от няколко реда и е гравиран върху един най-обикновен изумруд.

— Това е Изумруденият скрижал — каза англичанинът, горд от това, че може да научи момчето на нещо.

— Но защо тогава трябва да се изчетат толкова много книги?

— За да можеш да разбереш тези няколко реда — отговори англичанинът, ала самият той не бе много убеден в това.

Книгата, която най-силно заинтригува момчето, описваше живота на известните алхимици. Бяха хора, посветили цялото си съществуване на това да пречистват метали в лабораториите си. Вярваха, че ако един метал бъде обработван години наред, той накрая ще изгуби специфичните си свойства, за да остане от него само Всемирната душа. Тази единствена субстанция позволяваше на алхимиците да придобият познания за всичко, което съществува на повърхността на Земята, защото тя бе езикът, чрез който нещата общуват помежду си. Това откритие, което алхимиците наричаха Великото творение, бе създадено от две части — течна и твърда субстанция.

— Нима не е достатъчно да наблюдаваш хората и поличбите, за да откриеш този език? — попита момчето.

— Страдаш от манията да опростяваш всичко — отвърна разгневен англичанинът. -Алхимията изисква сериозна работа. Необходимо е да следваш всяка фаза от процеса така, както са посочили учителите.

Момчето откри, че течната субстанция на Великото творение се нарича Еликсир на дълголетието и той не само лекува всички болести, но и не позволява на алхимика да остарее. А твърдата субстанция се нарича Философски камък.

— Не е лесно да се открие Философският камък — каза англичанинът. -Алхимиците прекарвали дълги години в лабораториите си, наблюдавайки огъня, който пречиства металите. Толкова дълго наблюдавали огъня, че дълбоко в себе си постепенно се отказали от суетите на света. Докато един прекрасен ден открили, че пречистването на металите е пречистило и тях самите.

Момчето се сети за Търговеца на кристал. Той беше споменал, че е добре, дето са почистили кристалните съдове, за да изтрият от главите си лошите мисли. Все повече се убеждаваше, че алхимията може да се изучи в ежедневието.

— Освен това — продължи англичанинът — Философският камък притежава едно необикновено свойство. Съвсем малко парченце от него е в състояние да превърне големи количества метал в злато.

След като момчето чу това, алхимията го заинтригува още по-силно. Мислеше, че с малко търпение ще успее да превърне всичко в злато. Прочете биографиите на някои личности, които бяха успели: Хелвеций, Елий, Фулканелли, Жебер. Животът им е бил необикновен, всички те са следвали Личната си легенда докрай. Пътували са, срещали са се с мъдреци, правели са чудеса пред невярващите, притежавали са Философския камък и Еликсира на дълголетието.

Ала когато се опитваше да разбере по какъв начин да стигне на свой ред до Великото творение, съвсем се объркваше. В книгите имаше само рисунки, закодирани напътствия и неясни обяснения.

— Защо са написани на такъв недостъпен език? — попита то една вечер англичанина. Впрочем бе забелязало, че напоследък той беше в лошо настроение. Може би книгите му липсваха.

— За да могат да ги разберат само тези, които имат достатъчно силно чувство за отговорност — отвърна англичанинът. — Представи си, че всеки започне да превръща оловото в злато. За кратко време златото ще престане да има каквато и да било стойност. Само упоритите, само тези, които истински са се посветили на търсенето, могат да достигнат до Великото творение. Ето защо съм дошъл в пустинята: за да открия един истински алхимик, който да ми помогне да разчета закодираните обяснения.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Един ден момчето най-сетне върна книгите на англичанина.

— Е, успя ли да научиш много нови неща? — попита той, изпълнен с очакване. Имаше нужда от някой, с когото да разговаря, за да забрави страха от войната.

— Научих, че светът има Душа и че който разбере тази Душа, ще разбере езика на нещата. Научих, че много алхимици са следвали Личната си легенда и са успели да открият Всемирната душа, Философския камък, Еликсира на дълголетието. Ала научих най-вече, че тези неща са толкова прости, та могат да бъдат гравирани върху един изумруд.

Англичанинът остана разочарован. Бе посветил толкова години от живота си на магическите символи, трудните думи, лабораторните уреди, а нищо от това не бе заинтригувало момчето. „Сигурно душата му е твърде примитивна, за да може да разбере тези неща“, реши той.

Взе си книгите и ги сложи в сандъците, които висяха на седлото на камилата.

— Върни се при кервана си — каза англичанинът. — Мен той на нищо не можа да ме научи.

И момчето отново потъна в съзерцание на мълчаливата пустиня и на пясъка, който животните раздвижваха. „Всеки учи по свой начин — повтаряше си то. — Неговият начин е различен от моя, така както моят начин се различава от неговия. Но както той, така и аз търсим своята Лична легенда, заради което го уважавам.“
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~`
Опасността от война сякаш не тревожеше особено камиларя.

— Жив съм — каза той на момчето, докато ядеше шепа фурми в една тъмна и студена нощ. — Когато ям, не правя нищо друго, освен да ям. Ако трябва да вървя, ще вървя, без да мисля за друго. Ако трябва да се бия, все ми е едно дали ще умра сега или пък някой друг ден. Защото не живея нито с миналото си, нито с бъдещето си. Разполагам само с настоящето и само то ме интересува. Ако можеш никога да не излизаш от настоящето, ще бъдеш щастлив човек. Ще разбереш, че в пустинята съществува живот, че небето е осеяно със звезди, а воините се бият, защото това е част от човешкото битие. Животът ти ще се превърне в безкраен празник, защото той не е нищо друго освен моментът, в който живеем.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Най-сетне се появи една девойка, която не беше облечена в черно. Носеше стомна на рамо и беше със забулена глава, но лицето й беше открито. Момчето се приближи, за да я попита за Алхимика.

И сякаш времето спря, а Всемирната душа се появи пред него с цялата си сила. Когато видя черните й очи, колебаещи се между усмивката и мълчанието, разбра най-важната и най-мъдрата част от Езика, на който говореше светът и който всички хора на земята дълбоко в сърцата си бяха способни да разберат. Тя се наричаше Любов и бе по-стара от хората и от самата пустиня, но въпреки това се появяваше отново със същата сила навсякъде, където два чифта очи се срещнеха, както се срещнаха тези два чифта очи до един кладенец. Накрая устните избраха усмивката и това бе поличба. Поличбата, която, без да знае, момчето бе чакало през целия си живот и която бе търсило в овцете, в книгите, в кристалните съдове и в мълчанието на пустинята.

Това беше най-чистият Световен език, без никакви обяснения, защото Вселената не се нуждае от обяснения, за да продължи пътя си в безкрайното пространство. В този момент момчето разбра единствено, че е застанало пред жената на своя живот и че тя сигурно го знае, без да са нужни никакви думи. Беше убедено в това повече, отколкото във всичко останало на света, дори и родителите му винаги да бяха казвали, че трябва първо да ухажваш едно момиче, да се сгодиш, да го опознаеш и да имаш пари, преди да се ожениш. Но който твърди това, никога не е достигнал до универсалния език, защото потопиш ли се в него, не е трудно да разбереш, че в света винаги има двама души, които се търсят, било сред пустинята, било в големите градове. А когато се открият и очите им се срещнат, миналото и бъдещето вече изгубват всякакво значение, съществува само този момент и тая невероятна увереност, че всички неща под слънцето са написани от една и съща Ръка. Ръката, която събужда Любовта и която е създала сродна душа за всеки, който работи, почива и търси съкровища под слънцето. Защото, ако не беше така, мечтите на човешката раса нямаше да имат никакъв смисъл. „Мактуб“, каза си момчето.

Англичанинът стана от мястото, където седеше, и го разтърси.

— Хайде, попитай я!

Момчето се доближи до девойката, която отново се усмихна. Усмихна се и то.

— Как се казваш? — попита я.

— Фатима — рече момичето, свеждайки очи.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Момчето слушаше гласа й, който му се струваше по-хубав от шума на вятъра в листата на палмите.

— Толкова отдавна стоя при тоя кладенец в очакване да се появиш… Вече не си спомням за моето минало, за Традицията, за начина, по който мъжете биха искали да се държат жените от пустинята. От дете мечтаех за това как пустинята ще ми донесе най-хубавия подарък в живота ми. Този подарък най-сетне пристигна, това си ти.

Момчето поиска да докосне ръката й. Но Фатима бе хванала дръжките на стомната.

— Ти ми разказа за мечтите си, за стария цар, за съкровището. Разказа ми за поличбите. Ето защо не се страхувам от нищо. Нали поличбите те доведоха при мен? И аз съм част от твоята мечта, от Личната ти легенда, както често казваш.

Затова искам да продължиш пътя си към това, което си дошъл да търсиш. Ако трябва да изчакаш края на войната, толкова по-добре. Но ако трябва да заминеш преди това, тръгвай към твоята Легенда. Вятърът променя формата на дюните, но пустинята си остава същата. Така ще бъде и с нашата любов.

Мактуб — добави тя. — Ако аз съм част от твоята Легенда, един ден ти ще се върнеш.

Момчето си тръгна натъжено от срещата с Фатима. Спомни си за много хора, с които се бе запознало. На женените овчари им беше много трудно да убедят жените си, че трябва да обикалят из полето. Любовта изисква да бъдеш близо до човека, когото обичаш.

На другия ден то разказа всичко това на Фатима.

— Пустинята ни отнема мъжете и не винаги ги връща — отвърна тя. — Трябва да свикваме с това. От този момент те започват да съществуват за нас в облаците, които не носят дъжд, в животните, които се крият между камъните, във водата, която щедро избликва от земята. Те стават част от всяко нещо, превръщат се във Всемирната душа.

Някои се завръщат. Тогава всички останали жени са щастливи, защото мъжете, които те очакват, също могат да се завърнат един ден. По-рано гледах тези жени и завиждах на щастието им. А сега и аз ще има кого да очаквам.

Аз съм жена от пустинята и се гордея с това. Искам и моят мъж да бъде свободен като вятъра, който движи дюните. Искам да откривам моя мъж в облаците, в животните и във водата.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~Конникът прибра ятагана в ножницата, а соколът, който бе кацнал на рамото му, нададе странен писък. Момчето си отдъхна.

— Трябваше да подложа смелостта ти на изпитание — каза непознатият. — Смелостта е най-важното качество за този, който се стреми към Световния език.

Момчето се изненада. Този мъж говореше за неща, известни на малко хора.

— Никога не отклонявай вниманието си, дори когато си стигнал толкова далеч — продължи той. — Обичай пустинята, но никога не й се доверявай напълно. Защото пустинята е изпитание за всички мъже — дебне всяка тяхна крачка и убива този, който се разсее.

Думите му напомняха тези на стария цар.

— Ако воините пристигнат и главата ти е все още на раменете след залез слънце, потърси ме — каза непознатият.

Ръката, която бе държала ятагана, сега взе камшика. Конят отново се изправи на задните си крака и вдигна облак прах.

— Къде живеете? — извика момчето, докато конникът се отдалечаваше.

Ръката с камшика посочи на юг. Момчето бе срещнало Алхимика.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Мълчаливо изядоха ястребите. Алхимикът отвори една бутилка и наля някаква червена течност в чашата на момчето. Беше вино, едно от най-хубавите вина, които то бе пило през живота си. Но законът забраняваше да се пие вино.

— Злото не е в това, което влиза в устата на човека — каза Алхимикът. — Злото е в това, което излиза от нея.

Момчето се поразвесели от виното, но Алхимикът продължаваше да го плаши. Седнаха пред шатрата да съзерцават лунната светлина, на чийто фон звездите изглеждаха по-бледи.

— Пийни и се отпусни малко — каза Алхимикът, забелязвайки, че момчето става все по-весело. — Почини си, всеки воин си почива преди битка. Но не забравяй, че сърцето ти е там, където е съкровището ти. И че твоето съкровище трябва да бъде намерено, за да има смисъл всичко онова, до което си достигнал по пътя към него.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Никога няма да разбереш, че Любовта в никакъв случай не пречи на човек да следва Личната си легенда. А ако това се случва понякога, то е само защото Любовта не е била истинската, тази, която говори на Световния език.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
— Не мисли за това, което си оставил зад себе си — каза Алхимикът, когато препуснаха с конете си из пясъците на пустинята. — Всичко е гравирано върху Всемирната душа и ще остане там завинаги.

— Хората повече мечтаят да се завърнат, отколкото да заминат — каза момчето, което отново свикваше с тишината на пустинята.

— Ако това, което си открил, е направено от чиста материя, то никога няма да изгние. И ти ще можеш да се върнеш един ден. А ако е било само мигновен блясък, звездна експлозия, тогава няма да намериш нищо, след като се завърнеш. Но в замяна на това ще си видял светлинна експлозия, нещо, което си е струвало да изживееш.

Спътникът му говореше с езика на алхимията. Ала момчето разбираше, че става дума за Фатима.

Трудно му беше да не мисли за това, което бе останало зад него. Пустинята с неизменния си пейзаж често се изпълваше с видения. Момчето продължаваше да вижда финиковите палми, кладенците и лицето на любимото момиче. Виждаше англичанина с неговата лаборатория, а също и камиларя, който всъщност бе учител, но не го знаеше. „Може би Алхимикът никога не е обичал“, помисли си момчето.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
— Защо трябва да слушаме гласа на сърцето си? — попита момчето един ден, когато бяха спрели, за да нощуват.

— Защото съкровището е там, където ти подскаже сърцето.

— Но сърцето ми е неспокойно — каза момчето. — Сънува, вълнува се и е влюбено в едно момиче от пустинята. Непрекъснато ме разпитва за нещо, а когато мисля за Фатима, по цели нощи не ми позволява да заспя.

— Това е добре. Означава, че сърцето ти е живо. Продължавай да се вслушваш в това, което иска да ти каже.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
През следващите три дни те срещнаха няколко въоръжени мъже и забелязаха други да се появяват на хоризонта. Сърцето на момчето заговори за страха. Разказваше му истории, които бе чуло от Всемирната душа. Истории за хора, тръгнали да търсят съкровищата си, но които никога не са ги намерили. Понякога плашеше момчето с мисълта, че може да не достигне до съкровището или че може да умре в пустинята.

— Сърцето ми се опитва да ме предаде — каза момчето на Алхимика, когато спряха, за да починат конете им. — Не иска да продължа пътя си.

— Това е добре — отвърна Алхимикът. — Доказва, че сърцето ти е живо. Естествено е да изпитваш страх, след като си заменил за един сън всичко, което си постигнал.

— Тогава защо трябва да слушам сърцето си?

— Защото никога не ще можеш да го накараш да замлъкне. Дори и да се престориш, че не чуваш това, което ти казва, то винаги ще бъде тук, в гърдите ти, повтаряйки непрестанно това, което мисли за живота и за света.

— Дори и когато се опитва да ме предаде?

— Предателството е удар, който ти не очакваш. Но ако познаваш добре сърцето си, то никога няма да те предаде. Защото ти ще знаеш какви са мечтите и желанията му и ще се съобразяваш с тях. Никой не може да избяга от сърцето си. Затова най-добре е да се вслушаш в това, което казва. За да не успее никога да ти нанесе удар, който не си очаквал.

Момчето продължи да слуша гласа на сърцето си, докато вървяха през пустинята. Започна да разбира неговите хитрости и уловки и да го възприема такова, каквото бе. От този момент нататък престана да се страхува. Вече не искаше да се връща назад, защото един следобед сърцето му каза, че е доволно. „Ако понякога протестирам, то е само защото съм човешко сърце, а сърцата на хората са устроени така. Страхуват се да осъществят най-големите си мечти, защото мислят, че не ги заслужават или пък че няма да ги постигнат. Ние, сърцата, умираме от страх само при мисълта за любов, изчезнала завинаги, за мигове, които биха могли да бъдат прекрасни, а се е получило обратното, за съкровища, които биха могли да бъдат намерени, а са останали завинаги заровени в пясъка. Защото ние много страдаме, когато това се случи.“

— Сърцето ми се страхува, че ще страда — каза момчето на Алхимика една нощ, когато гледаха тъмното небе.

— Кажи му, че страхът от страданието е по-лош, отколкото самото страдание. Сърцето никога не страда, когато търси мечтите си, защото всеки миг на търсене е миг на среща с Бога и с Вечността.

— Всеки миг на търсене е миг на среща — каза момчето на сърцето си. — Докато търсех съкровището си, всеки ден бе озарен от светлина, защото знаех, че всеки един момент е част от мечтата ми да го намеря. Докато търсех съкровището си, по пътя към него открих неща, които никога не съм си представял, че ще открия, ако не бях имал смелостта да опитам невъзможното за един пастир.

Цял следобед след това сърцето му мълчеше. През нощта момчето спа спокойно, а когато се събуди, сърцето започна да му разказва истории за Всемирната душа. Каза, че всеки щастлив човек носи Бога в себе си и че щастието би могло да бъде открито в най-обикновената песъчинка от пустинята, за което бе споменал и Алхимикът. Защото песъчинката е миг от Сътворението и на Вселената са й били необходими милиарди години, за да я създаде.

— Всеки човек на земята има свое съкровище, което го очаква — добави сърцето му. — Ние, сърцата, рядко споменаваме за тези съкровища, тъй като хората вече не искат да ги откриват. Говорим за съкровища само на децата. После оставяме животът да упъти всеки към собствената му съдба. Но, за съжаление, малко са тези, които следват начертания им път. Това всъщност е пътят на Личната легенда и на щастието. И тъй като хората мислят, че светът е пълен със заплахи, той наистина се изпълва с такива.

Тогава ние, сърцата, започваме да говорим все по-тихо, ала никога не замлъкваме съвсем. И се молим думите ни да не бъдат чути: не искаме хората да страдат заради това, че не са послушали гласа на сърцето си.

— А защо сърцата не съветват хората да не се отказват от мечтите си? — попита момчето Алхимика.

— Защото в този случай сърцата страдат най-много. А те не обичат да страдат.

От този ден нататък момчето започна да разбира сърцето си. Помоли го никога да не го изоставя. Помоли го също така всеки път, когато се отдалечи от мечтите си, сърцето да се свива в гърдите му и да дава знак за тревога. Момчето се закле, че винаги когато усети този знак, ще го следва.

Вечерта разказа всичко това на Алхимика. И Алхимикът разбра, че сърцето на момчето се е върнало при Всемирната душа.

— А сега какво трябва да направя? — попита момчето.

— Продължавай да вървиш към Пирамидите — каза Алхимикът. — И внимавай за поличбите. Сърцето ти вече е готово да ти покаже съкровището.

— Това ли е последното нещо, което оставаше да науча?

— Не — отвърна Алхимикът. — Това, което остава да научиш, е следното: Преди да осъществи някоя наша мечта, Всемирната душа винаги ни подлага на изпита ние, за да прецени какво сме научили по пътя към целта. Тя прави това не защото е зла, а за да можем заедно с мечтата си да овладеем уроците, които сме научили, вървейки към нея. Именно в този момент повечето хора се отказват. Това е, което наричаме на езика на пустинята „да умреш от жажда, когато палмите вече са се появили на хоризонта“.

Всяко едно търсене винаги започва с Късмета на начинаещия. И винаги завършва с Изпитание за завоевателя.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Мъжът, който претърсваше Алхимика, намери малко кристално шишенце, пълно с течност, и стъклено яйце с жълтеникав цвят, малко по-голямо от яйце на кокошка.

— Какви са тези неща? — попита той.

— Философският камък и Еликсирът на дълголетието. Това е Великото творение на алхимиците. Който пие от този еликсир, никога няма да се разболее, а малко парченце от тоя камък превръща всеки метал в злато.

Тримата мъже избухнаха в смях, а заедно с тях се смееше и Алхимикът. Отговорът им се стори много забавен и без да им създават повече пречки, ги пуснаха да си вървят, като им върнаха всичко.

— Но вие луд ли сте? — попита момчето Алхимика, след като се бяха отдалечили достатъчно. — Защо направихте това?

— За да ти покажа един от най-простите закони в света — отговори Алхимикът. — Когато големите съкровища са пред нас, ние никога не ги забелязваме. А знаеш ли защо? Защото хората не вярват в съкровища.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
— Всяко нещо във Вселената еволюира — започна той. — А според мъдреците златото е металът, стигнал най-далече в тази еволюция. Не ме питай защо, тъй като и аз не знам. Знам само, че Традицията никога не лъже. Хората обаче не са разтълкували правилно думите на мъдреците. И вместо да бъде символ на еволюцията, златото се е превърнало в повод за войни.

— Нещата около нас говорят на много езици — каза момчето. — Видях как ревът на камилата се превърна в сигнал за опасност, а после отново стана най-обикновен камилски рев.

Но веднага замлъкна. Алхимикът сигурно знаеше всичко това.

— Запознах се с истински алхимици — продължи той. — Те се затваряха в лабораториите си и се опитваха да еволюират като златото; накрая откриваха Философския камък. Бяха разбрали, че когато нещо еволюира, еволюира и всичко онова, което го заобикаля.

Други откриваха Философския камък съвсем случайно. Те имаха дарба, а духът им беше много по-буден от духа на останалите. Такива хора обаче се срещат много рядко.

Трети пък се стремяха единствено към златото. Те никога не откриха тайната. Забравиха, че оловото, медта, желязото също трябва да следват своята Лична легенда. А този, който се намесва в Личната легенда на другите, никога няма да открие своята собствена.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
— Но вие им дадохте цялото ми богатство! — каза момчето. — Всичко, което съм спечелил през живота си!

— И за какво щеше да ти послужи то, ако те бяха убили? — отвърна Алхимикът. — Парите спасиха живота ти за още три дни. Човек рядко успява да отложи смъртта си с пари.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
— Недей да се поддаваш на отчаянието — каза той с необичайно мек тон. — Това ще ти попречи да говориш със сърцето си.

— Но аз не знам как да се превърна във вятър.

— Този, който следва Личната си легенда, знае всичко, което му е нужно. Само едно нещо прави мечтата невъзможна: страхът от неуспех.

— Не се страхувам от неуспех. Просто не знам как да се превърна във вятър.

— Тогава ще трябва да се научиш. От това зависи животът ти.

— А ако не успея?

— Ще умреш, следвайки Личната си легенда. И тази смърт ще е много по-хубава от смъртта на хиляди хора, които никога не са знаели за съществуването на Лична легенда. Недей да се страхуваш. Обикновено смъртта кара хората да ценят повече живота.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
— Смъртта можеше да почака, докато настъпи мир, приятелю — каза един воин на смъртно ранения си другар. — Но, така или иначе, ти все някога щеше да умреш.

Привечер момчето потърси Алхимика, който бе тръгнал със сокола си из пустинята.

— Не знам как да се превърна във вятър — повтори момчето.

— Спомни си това, което съм ти казвал: светът е само видимата страна на Бога. А алхимията означава да пренесеш духовното съвършенство в материален план.

— Какво правите в момента?

— Храня сокола си.

— Ако не успея да се превърна във вятър, ще умрем — каза момчето.

— Ще умреш само ти — отвърна Алхимикът. — Аз знам как да се превърна във вятър.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
— Затова съществува алхимията — продължи момчето. — За да може всеки човек да търси съкровището си, да го намери и да поиска да стане по-добър, отколкото е бил преди това. Оловото ще изпълнява ролята на олово, докато светът се нуждае от него, след това ще се превърне в злато.

Алхимиците могат да го превръщат в злато. С това показват, че когато се опитваме да бъдем по-добри, всичко около нас също става по-добро.

— А защо казваш, че не познавам Любовта? — попита Слънцето.

— Защото Любовта не се състои в това да стоиш неподвижно като пустинята, нито да обикаляш света като вятъра, нито да гледаш всичко от разстояние, като теб. Любовта е силата, която преобразява и прави по-добра Всемирната душа. Когато за пръв път проникнах в нея, реших, че е съвършена. Но после видях, че тя е отражение на всички създания, че има своите противоречия и страсти. Ние сме тези, които подхранват Всемирната душа, и земята, на която живеем, ще бъде по-добра или по-лоша в зависимост от това дали ние ставаме по-добри или по-лоши. Тук се намесва силата на Любовта, тъй като, когато обичаме, винаги искаме да станем по-добри, отколкото сме.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
— Това е за теб — каза той, подавайки един къс на монаха. — За твоята щедрост към поклонниците.

— Получавам прекалено много за щедростта си — отвърна монахът.

— Никога не казвай това. Животът може да чуе и следващия път да ти даде по-малко. После се приближи към момчето.

— А това е за теб. За да платя това, което оставих на предводителя.

Момчето понечи да възрази, тъй като това бе много повече, отколкото бе изгубило. Но понеже бе чуло съвета, който Алхимикът даде на монаха, нищо не каза.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
— Всеки човек на Земята, независимо с какво се занимава, винаги играе главната роля в Историята на света — каза той. — И обикновено не знае за това.

Момчето се усмихна. Никога не бе мислило, че животът на един пастир е толкова важен.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~


Паулу Коелю

Няма коментари:

Публикуване на коментар