вторник, 28 декември 2010 г.

НЕФЕРТИТИ С ДЪНКИ


По стъпалата на амфитеатъра

слизаш антично към мен.

Беше до вчера за мен непозната,

днес ти говоря смутен...

С бялата гръд и душата си тъмна

ти обещаваш и ад, и разкош.

В Стария Пловдив, на улица “Стръмна”,

нежно упрекваш ме: “Много си лош!”

Твоите погледи – кратки, но звънки,

твоят загадъчен смях…

Ти си една Нефертити със дънки,

как да прикривам аз своето “Ах!”

Шемет от нощния дъх на смокиня,

шепот, звезди и космически прах…

Не само шалът ти бе от коприна,

цялата, цялата – нежна и гладка…

Ти – доверчива и жадна сърна.



И след прегръдката дива и кратка –

трийсетгодишна домашна война.

Иван Вълев

събота, 18 декември 2010 г.

Ела да танцуваме


Автор : Антония Тодорова

Забрави си страха,

натроши си вината.

Усмихни се през зимата,

все едно, че е лято.

Насечи си гнева.

Зарови си магиите.

Заплачи като струна

и ела да танцуваме.



Помоли се на дявола

да е по-чер от тебе.

Като кисела ябълка

сдъвкай лошото време.

Застани на перваза,

но не скачай във нищото,

с толкоз много омраза

запали си огнище.



Прегърни един стих

и изпий чаша вино

през живота ти тих

много бури ще минат.



Целуни си късмета,

даже хич да не струва,

и по стъпките летни

се върни да празнуваме.

събота, 4 декември 2010 г.

(¯`♥´¯)└►◄┘(¯`♥´¯)


Хищен поглед в деколтето
и разпалва се пожар.
По-надолу нежно цвете
чака своят градинар.
То усеща топли...ната,
но бушува луд стремеж.
Най-полезен за цветята
е един цветовъртеж.

Амбициран до заблуда,
от желания – пиян кацнах като пеперуда
сам на цветето – капан.

И сервира ми съдбата истината недобра:
„Щом си роб на аромата -ще си жертва на цветя!”
ВАЛЕНТИН ЙОРДАНОВ

четвъртък, 25 ноември 2010 г.

Серенада


Ф. Г. Лорка

(на Лопе де Вега)


По бреговете на реката
нощта нагизваше от влага,
а ...на гърдите на Лолита
умират китките от обич.

Умират китките от обич.

Нощта априлска пее гола
върху априлските мостове.
Лолита мие свойто тяло
с вода безсолна и ухания.

Умират китките от обич.

От анасон и от сребро
нощта припламва по стрехите.
Сребро от вир и огледало
и анасон - бедрата бели.

Умират китките от обич.

неделя, 21 ноември 2010 г.

Ярослав Ивашкевич: СИНОПТИЧНА КАРТА 4

4



Високи струи изригва фонтанът

не вярвай на местната добра прогноза



подкожно тече кръвта ти застива

няма красиви слова плодове няма



тъгата я няма тук отчаяние властва

как би могла тъгата да му устоява?



венчетата цветни от водата попарени

вкаменяват се в плочи надгробни



тук и на твоето тяло ще бъде студено

и няма ни рози ни нарциси да опази



Хубаво време за региона вещае това отчаяние

чуваш ли шепота в тези висулки надгробни



О плодове! О банани! О сладки къпини!

сиво блестящото езеро вас ви изхвърли



този фонтан е топор който главите отсича

и замразява кръвта в сребърен лед



Превод: Иван Вълев

неделя, 14 ноември 2010 г.

Ярослав Ивашкевич: Из "Синоптична карта": Шепа върбови листа 9




9



Струните в тревата

и във въздуха

подрънкват нежно



Струни край реката

във върбова гора



свирят над водата



любовта сънува

любовта сънува сред цветята

в гъстия и блед

листак



Звуците са тъй приятни

че главата се отпуска

във върбов сън



и ръката ти блуждае

по струни на китара



Превод: Иван Вълев

сряда, 10 ноември 2010 г.

Бяла магия



Бяла, бяла среднощна магия:

уж жена, а пък цвете...

Искам с поглед да го изпия,

да го обвия с ръцете си.



Но погледна ли го - изчезва.

Но докосна ли го - боли ме.

И политам, пропадам в бездна,

и се мятам без глас и име.



Бяла, бяла среднощна магия:

цвете уж, а пък ето - жена е...

Повече, повече - орисия!

Иде към мене, мене желае.



Но погледне ли ме - изгаря.

Но докосне ли ме - умира.

Болката ми повтаря

болката на Всемира.



Иван Вълев

четвъртък, 4 ноември 2010 г.

Нека ме целунат неговите устни! Защото ласките ти са по-хубави от вино...


ПЕСЕН ПЪРВА



Песен на песните възпява Соломон:

Нека ме целунат неговите устни!
Защото ласките ти са по-хубави от вино,
маслата ти благоухаят с прекрасен аромат,
разлят елей е твоето име,
затова момичетата те обичат.

Притегли ме след себе си; нека побегнем!

Царят ме въведе в своите покои!
Ще се веселим в тях, за тебе ще се радваме,
омайват ласките ти повече от вино,
момичетата с право те обичат!

Макар и черна съм прекрасна, ерусалимски дъщери,
като кидарските шатри, като Соломонови завеси.
Не гледайте, че съм помургавяла,
защото слънцето ме е опалило.
Разсърдиха се моите братя, та ме сложиха
пазачка на лозята;
Но своето лозе аз не опазих.

Бъди добър, кажи ми, ти, на душата ми любими,
де стадото си ти пасеш
със стадото си де пладнуваш?
Че защо да скитам като блудница подир стадата
на твоите другари?

Ако сама не знаеш, най-хубава между жените,
тръгни подир следите на стадата и яретата си паси
край шатрите овчарски.

Любима моя, ти приличаш на кобилка
във фараонска колесница.
Красиви са страните ти под сплетените нанизи
и шията ти със мъниста.
Ще ти направим златни плетеници
и огърлица от сребро.

Докато царят на трапезата пирува,
разлива ароматите си моят нард.
Любимият за мен е като китка смирна,
нощуваща между гърдите ми.
Любимият за мен е като грозд къна уханна
в лозята на Ейн-Гèди.

Колко си хубава, любима моя, колко си хубава си;
с очи на гълъбица!

Колко си хубав, любими мой, колко приятен!
Зелената трева ни е постеля,
гредите на дома ни са от кедри,
а стените кипарисови.





© Даниел Хаким - превод от иврит, 1992
© Георги Рупчев - поетичен превод, 1992

петък, 29 октомври 2010 г.

Тадеуш Жуковски: Мъгла над водите




Аз принадлежа на моя мил, а той, любимият,

който между розите пасе, принадлежи на мен.

Песен на песните, 4, 3





Бели крила на гълъбица спускат се надолу
като потоци от планина: надигна се

...за полет земята и запърха със снега сред клоните
на крушите, ябълките, сливите. Вишните,
обсипани с целувките на слънчевите устни.

В дланите на синевата влажното кълбо
сред трепкащите пламъци на зеленината.

Моят мил с дъха си свеж докосва
розите на моите гърди. Надигат се и се отпускат
благо хълмове и долини под страстния му поглед.

„Колко си красив, мой мили, колко си чаровен.
Любовното ни ложе е от свежи и зелени листи.”

Аз съм сладката трева, която търси твоят ароматен
език над скалния поток; кошута жадна съм,
върху която се излива воден вир.

Какъв замайващ устрем на кръвта, каква гонитба
на пъстървите на желанието между нашите зеници.

И тръгват сенките на бременната планина към долините,
а лебедите долетели търсят място, за да кацнат:
изтича сок от срязания портокал.

Мирисът на вечерта се гушва в гълъбовото крило
на мъглата и се възнася духът над гаснещите води.

Превод: Иван Вълев

четвъртък, 28 октомври 2010 г.

УТРО






Пабло Неруда



Превод от испански: Николай Христозов





I.



Матилда, име на растение, на камък или вино,
на онова, което е създадено и съществува.
Звук, в чието поникване се ражда утро
и в чието цъфтене лумва пламък от лимон.



Във него плуват дървени смолисти шхуни
сред бликащата синя светлина на океана,
а буквите му са искрящи речни струи,
които в моето пресъхнало сърце се вливат.



Звук, който аз разрових под заплетените храсти
като врата на някакъв незнаен проход,
отвеждащ към благоуханието на земята.



О, потопи ме, със изгаряща уста ме връхлети,
душата ми изгледай със очи среднощни,
но остави ме да се гмуркам и заспивам в твойто име.





XII.



Истинска жена, узряла ябълка, огнена луна,
мирис на водорасли, на тиня и слънце,
каква е тази смътна ясност между твоите клони?
Каква е тази древна нощ, която се усеща в тебе?



Любовта, ах, това пътешествие с водата и звездите,
с въздуха задъхан, с гневния хаос на бурята:
любовта е двубой на размахани саби-мълнии,
две повалени тела, поразени от капчица мед.



С целувки минавам по твоята малка безкрайност,
по твоите брегове и реки, по твоите селца
и огънят първороден, превърнал се в сладост.



Тича и бълбука по тънките струйки на кръвта,
докато не падне подобно на нощен карамфил
и не избухне за миг като лъч ненадеен в нощта.





XXVII.



Така естествена си, гола, като своята ръка,
заоблена и гладка, земна и прозрачна,
във лунни линии и ябълкови пътища,
така си тънка, гола, като голо житно стръкче.



Така си синя, гола, като нощ кубинска,
бръшляни и звезди косите ти оплитат,
така си златно, гола, и така огромна,
като огромен летен ден във златен храм.



Така си малка, гола, като нокътче от себе си,
въздушна, розова - докато утрото изгрее
и влезеш ти в подземието на света като в тунел,



в тунел със много дрехи, с много труд, където
помръква яснотата ти, облича се и пада
и се превръща пак в една оголена ръка.

вторник, 26 октомври 2010 г.

The Bicentennial Land. (Part 4)

Сами в зелената гора



Когато сме сами в зелената гора
и пролетни цветя край нас ухаят,
не се сърди на мъжките ми сетива,
че се стремят към теб и те желаят.

Зашеметени се изгаряме с очи
и дрехите ни хвръкват - пеперуди...
А в моя глас еленова тръба звучи
...така, че и кошута да учуди.

Да се освободим от всеки страх и свян,
телата ни да рухнат връз сеното
и аз, от мириса на билките пиян,
да ти нашепвам стихове в ухото.

Притискай ме към себе си и ме желай,
целувай ме до кръв по жадни устни,
до ад ме свличай и въздигай ме до рай.
До здрача, който бавно ще се спусне.

Не се плаши от своя вой, от своя вик -
така вълчица вие и гората стене
пред бурята на оня безвъзвратен миг
от вечността... В която няма да си с мене.

Иван Вълев

неделя, 17 октомври 2010 г.

Виното на любовниците


Небето днес е дивно синьо!
Да яхнем двама свойто вино-
без бич, без шпори, без юзда
да литнем в шеметна езда!

И като ангели, терзани
от своите душевни рани,
в кристала син на утринта
да гоним вечната мечта!

Люлени плавно на крилата
на своя дух неукротим,
с един и същи жар в душата,

о, скъпа моя, да летим
без страх, безспир във висините-
към рая дивен на мечтите!

Шарл Бодлер
Превод: Кирил Кадийски

неделя, 10 октомври 2010 г.

понеделник, 4 октомври 2010 г.

СНАЙПЕРИСТКА


Падат в градината първите кестени,
стрелят по пейки, на припек преместени,
ето, един ме улучи в гръдта.
Някой невидим издал е присъдата
...и изпълнява я днес Есента.

Иван Вълев

петък, 1 октомври 2010 г.

вторник, 21 септември 2010 г.

СВОБОДА ИЛИ СМЪРТЪ

КРАЯТ НА ЕДНА ВРЪЗКА ВИНАГИ Е ОТРЕЗВЯВАЩО ИЗЖИВЯВАНЕ. С ПОДУТИ ОТ ПЛАЧ ОЧИ ИНА ГРИГОРОВА УСТАНОВИ, ЧЕ НЯМА ЗА КАКВО ДА СТРАДА, ЗАЩОТО МАЛКИТЕ Й НЕВОЛИ СА ПРОСТО БУРМИЧКА ОТ ГОЛЕМИЯ ЖИТЕЙСКИ КРЪГОВРАТ. И ВСЕ ПАК...

Имам чувството, че от години си седя така. Потънала съм във фотьойла на баща ми, ям китайско (с клечки, за да заемам огромните излишни площи мозъчна повърхност) и гледам финалните надписи на една дълга връзка, която започна като романтична комедия, а завърши като психотрилър. Филмът свърши преди няколко седмици, но аз все още връщам края и търся името на шибания сценарист, за да го питам защо стана така. Къде сбърках? Или пък къде постъпих правилно?

...Той беше талантлив, забавен и грижовен. Носеше ми топли кифлички за закуска, прегръщаше ме денонощно. Вдъхваше ми вяра. Беше ми верен. И въобще Господ беше счупил формичката точно след като го бе отлял. Нямаше начин да намеря друг такъв. Но като истинска невротичка, превърнала неспокойствието в олимпийски спорт, а комплексите в пърформинг арт, това не ми беше достатъчно.

Исках си обратно онова, което, встъпвайки в съжителство с един човек, щеш не щеш оставяш на стълбищната площадка. Абсолютната свобода. Слободията. Но тъй като не исках за сетен път да си призная, че любовта има срок на годност, и че като истинска мърла не съм спазвала температурата на съхранение, започнах да подправям датата върху капачката. Ден след ден. Отварях очи и първото, което минаваше през главата ми беше: "каква е версията днес?"

И в края на филма този ангел четеше писмата ми, преравяше чантата ми за улики и ми преслушваше пейджъра. С постоянните си лъжи му бях докарала маниакално-депресивна невроза.

Е, вече знам - между хората всичко е по един особен начин справедливо.

Нараняваш или биваш наранен. Или нараняваш някого, за да направиш друг щастлив. Или утре ще наранят теб, за да направят щастлива някоя друга. Ей така си върви Животът. Сега си седя във фотьойла на баща ми, протягам се, гриза клечките от ометеното пиле и изобщо не подозирам какво ми готви животът.

Обаче съм свободна.
Мога да си наема апартамент в центъра. Мога да каня там всеки, който с помощта на малко статично електричество, колгейтовия си дъх и достатъчно сцепление на съответните места ще ме накара да забравя. Мога да каня и всеки, който при определена светлина и под определен ъгъл прилича на него, за да си внуша за миг, че пак сме заедно. Мога да заредя кашон презервативи до леглото си и всеки път да бъркам като за томбола. Мога да заебавам компактдиска с нарязаната кока върху нощното шкафче, ако някога започна да шмъркам. Мога да оставям хора да спят до късно в огромната си спалня, когато отивам на работа. Мога да ги будя и да ги изхвърлям още с първия трамвай, за да си доспя сама. Мога да разхвърлям и да си подреждам. Мога да убия цветята с неполиване. Мога да си взема крокодил във ваната. Мога хиляди неща. Мога, но не искам.

Така. Ето за това ми беше думата. Когато ножът опре до кокал, излиза, че е много важно да знаеш какво искаш, но още по-важно е изобщо да искаш нещо. Точно това е проблемът със свободата, когато ти я сипят в чинията. Не знаеш откъде да я започнеш. Не искаш нищо специално. Достатъчна ти е анестезията на спокойствието, че не дължиш обяснение никому, примесена с приятен интерес какво ще става от тук нататък. И малко тъга, разбира се. Маааалко тъга.

Когато се уморих да отричам и шестмесечните негови подозрения се превърнаха в чисто знание, напуснах общото ни жилище и се пренесох да поживея в апартамента на родителите си, докато те са на море. Трябваше ми време да си намеря свестен апартамент, а и завръщането в дома на детството успокоява. Чувстваш се малък, сигурен, неподлежащ на отговорност - все едно никога не си взимал тези хиляди решения, които са направили от розовото парче месо, което си бил, жълтеникавия пергамент, който си сега. Първите пет дни се прибирах вкъщи в седем и половина. Обличах синя нощничка с дантелка, каквато не съм слагала от малка. Лягах си, докато децата на площадката още си играеха. "Изключи телефони, звънци и дразнители, и чети нещо, което си чела", посъветва ме един приятел. Послушах го. Игнорирах огледалата и когато случайно мярках с периферното си зрение силует в тях, имах чувството, че времето се е върнало и наистина съм на десет. Сенките под очите ми се отмиха.

Гледах само Анимъл Планет. Пингвините ме успокояваха.
Отначало честичко избухвах в сълзи при вида на изоставено яйце на кожогърба костенурка, но после почна да ми преминава. Там някъде, в белите нощи на самотата си, разбрах, че не трагичните решения ни убиват, а колебанията. Когато обяснява на хората как се става бог, месията по неволя Ричард Бах казва, че най-важното е да жертваш скуката. Е, бях го направила. Какво повече се искаше от мен? Бях се лутала между покрив и небе и в пристъп на божествена глупост бях избрала небето. Но някъде на петото заспиване в ембрионална поза с притиснат към корема ми плюшен Мики Маус, осъзнах, че скуката не се жертва веднъж завинаги. Скуката трябва да се убива умишлено и по особено жесток начин всеки ден, всеки час, във всеки разговор. Това означава никога да не си купуваш люлеещ се стол или мек фотьойл, за да не може никога да се сгушиш толкова удобно, че да заспиш. Означава да приемеш, че си абсолютно, непоправимо сам, и всичко, което не прилича на самота, са само мигновени пресичания на орбитите на две небесни тела, 2 минути и 22 секунди съвместно просветление, което тези долу виждат като еклипс, защото те няма за тях. Това означава и тотално опериране на способността да се привързваш, защото: зависимостта е слабост. А най-мъчителна е зависимостта от хора. Абстиненцията от нея те кара да виеш като куче, да трепериш до телефона, да се приспиваш с плач и да се събуждаш колосана от сълзи възглавница. Все неща, които не искам да ми се случват повече.

Всъщност свободата е като гъската със златните яйца. Можеш да я заколиш и да я сготвиш както там се готви гъска. Обаче можеш да я оставиш живее, да й слагаш чиста слама и да сервираш златните яйца.

Не че знам точно какво искам да правя с всичките златни яйца, но са ми много важни. Дори в спукания балон и празното гърне от мед, които Пух и Прасчо подариха на Йори, има смисъл. Можеш просто да вадиш и слагаш едното в другото и пак да си щастлив. Серия безмислени движения, които те оставят удовлетворен.

Смятам дълго да живея без любим. Поне три години. Добре де, поне три месеца.

Така мога да карам ролери в четири през нощта, да скачам с ластик в пет и да бродирам гоблени към шест и половина. Освен това, още е лято. Мога да отида на море където си поискам, с когото си поискам. Не мога да отида на море единствено с него, но това е друга тема. Пък и скоро е краят на века. Мога да посрещна 2000-та във Виена. Не, във Виена е студено, значи в Испания може би. Или в Рио. Без да трябва да се съветвам с никого.

Като се замисля, всичко това съм можела да го правя и преди.

Просто никога не съм го опитвала. Някак не ми беше нужно. Свободата беше на върха на неговото копие.

Ебаси колко тъпа съм била. Белезниците били пластмасови.



Ина Григорова
"Егоист", бр.32

вторник, 14 септември 2010 г.

четвъртък, 9 септември 2010 г.

Не съжалявам за нищо!



Не! Съвсем за нищо...
Не съжалявам за нищо!
Ни за стореното добро,
ни за зло. И ми е все едно.
Не! Съвсем за нищо.
Не съжалявам за нищо!

Платено е, метено, вече край
на миналите ми дни!
С мойте спомени аз
огън запалих днес.
Мойте мъки, мойта страст,
за какво ми са те!
Животът ми без тъга
с теб започва
сега!

песен на Едит Пиаф

петък, 3 септември 2010 г.

четвъртък, 2 септември 2010 г.

ФРАШКИ: На венчето




Венче изплете Грета, хубаво момиче,

красавеца си Климек с него да закичи.

Като венче зелено любовта й грее...

Венчето ще увехне, тя ще зеленее.


Ян Кохановски
Превод: Иван Вълев

неделя, 29 август 2010 г.

Газела за нечаканата любов



Федерико Гарсия Лорка


Превод от испански: Живка Балтаджиева



За мен дъхът на твойто лоно,
дъх на магнолия сумрачна.
За никой друг такава жертва –
като колибри любовта ти
между зъбите затрептяло.


Хиляди кончета персийски
върху челото твое лунно бълнуваха
четири нощи, докато талията твоя,
топяща снегове, обяздвах.


Сред кости и жасмин
растеше отмалата на твоя поглед.
Да ти даря, в гръдта си дирех
онези мраморни скрижали, които казват: вечно,
вечно; да бъде вечната градина
на моите предсмъртни мъки телцето твое,
мимолетно, кръвта ти – в мойте устни топла
и с твойте устни помрачени, смъртта ми
нека да ме вземе.

Песен


Такава мъка ме терзае

по моя рицар с лиха страст

и нека всеки тук да знае

как още го обичам аз.

И как се кая, че погина

без отклик неговият зов,

че не отметнах балдахина

за нежни ласки и любов.



Как искам като в сън наяве,

щом пукне първата зора,

да го завари на възглаве

от мойте тръпнещи бедра.

О, аз по-влюбена от Флора,

не само своя страстен плам

и своята душа, и взора —

живота си ще му отдам.



Ако, красавецо мой мили,

останеш с мен, под моя власт,

и до зори със сетни сили

от устните ми пиеш сласт,

не знам какво ли тук ще може

да се сравни — о, миг блажен! —

с насладата от брачно ложе,

на моите прищевки в плен.

Беатрис (графинята на Ди)

петък, 27 август 2010 г.

неделя, 22 август 2010 г.

Ян Кохановски: ФРАШКИ: ЗА КАХНА




Ако искаш да ме нарисуваш гола,

казва Кахна, в банята ме гледай - моля!

Аз отвръщам: гдето седнем с тебе двама,

там ще стане - леле! - баня най-голяма...



Превод: Иван Вълев

сряда, 18 август 2010 г.

ГОРЕЩА НОЩ В СЕВИЛЯ


Не може да се спи в такава нощ...

Напразно си платил хотела.

И тръгваш сам по уличките тесни.

Луната – младата джебчийка –

след теб върви и ще ти бръкне

със тънки пръстчета в душата.

Зове те някъде наблизо

мелодията страстна на фламенко.

Извира тя от белите дворове

със кърваво мушкато.

И този ритъм, този вик –

любовен зов ли, плач ли

по мъртви братя и мъже!

Навлизаш в лабиринта калдъръмен

от криви улички без изход.

А всъщност в минали епохи влизаш.

И как ли ще намериш

обратен път към себе си

и към хотела?



20.08.2008



Иван Вълев

сряда, 21 юли 2010 г.

Токчета, токчета




Високите токчета
тракат – пишуща машинка,
която преписва любовен сонет
по градските плочници.

Високите токчета –
сладък секрет,
морзов сигнал –
походка, която изпраща вест –
без да приема SOS
на трепетен юноша
и смахнат нахал.

О, висша наслада
да чаткаш
с тънки, шестсантиметрови –
и древните мъжки желания
да се втурват след теб
в транс
в хипноза,
повярвали в своя шанс,
свободни от делнична проза.

Уличен морз – невинна власт
Коя от нас
би заменила дори за трон
тънкото токче –
походка плавна,
която притегля с магнит
и зяпнал площад,
и плочник немит,
и мъжкия глад,
и целия жаден за хубост свят.

Заради токче
под купол от клош пола –
стъпкана гордост,
хвърлени в коша дела.
Заради равно почукване
по неравния тротоар.
Заради оня всесилен мъжки хазарт.

Жалко че иде ред
когато слизаш от седем
на шест,
после на пет,
на четири,
три,
два!
Ужас! Отнети права!
Токче което не праща сигнал,
не чатка, не вика, не мами
ни студент, ни поет, ни старик оглупял.

А край теб – млади дами
на шестсантиметрови...
Боже, аз ли съм!
Но не тъжи.
Тяхното весело чаткане,
тоя шеметен трик
ще продължи.
Чу ли? – Подвикват мъжете
срамни, но сладки слова.
Момчетата спират играта на топчета,
вдигат глава...
Ах, токчета, токчета...


Лиляна Стефанова (1929)

Фиеста





И чашите бяха опразнени,
и бутилката – с гърло разбито,
и вратата беше заключена,
а леглото – широко открито.
И безбройни звезди от стъкло
ни предсказваха щастие в тая
като в приказка великолепна,
отдавна неметена стая.
И аз бях мъртвопиян
и с бумтящо от радост сърце,
а ти беше пияна и жива,
и гола във мойте ръце.

Жак Превер
Превод Валери Петров

неделя, 11 юли 2010 г.

Когато нежна е нощта


Когато нежна е нощта
и липовият аромат опива -
отиваш в къщичката бяла.
Любимата те чака вътре.
Отпуснала снага на мекото легло,
като малка котка сластно се протяга,
после замечтано усмихва се, въздиша...
палуват дяволчета в нейната главица.
Влизаш...
Погалваш пламналите й бедра със роза.
А тя самата - нежен цвят -
порозовяла пъпка с капчици росица...
Увличаща в забава,
доволницата
сърцето ти неусетно разтуптява.
Дръзко пак ти се усмихва,
разтворила крака, присяда,
замечтано в сините очи,
душата нежно й се впива
и топлата нега на своите очи разлива...
Когато нежна е нощта
и липовият аромат опива...

Единственият мъж

* * *


Единственият мъж, с когото се обичахме взаимно,
сега лежи изпънат в последната си клиника.
Одеялото е смотано. Ръцете му - прозрачни.
Отива си животът - това ли всъщност значи?
А той се смее. Грижи се - дано не съм настинала.
И казва още - виждаш ли, все хубавееш, милата ми.
И казва - най-добрата си, най-умната - единствена.
А аз съм най-богатият, щом ти за мене мислиш.
Целува ми ръцете, косите ми целува.
И целият е светнал. Със ореол.
Сбогуване,
о, не настъпвай! Моля те! На колене! И ничком.
Баща ми си отива.
И после ставам ничия.
Татко!

Калина Ковачева

петък, 9 юли 2010 г.

понеделник, 5 юли 2010 г.

събота, 12 юни 2010 г.

Ярослав Ивашкевич: Дъжд




Струи светли, струи от сребро тъкани,
среброкоси, среброзвучни и желани -

в шепота ви има медени пеани*,
струи водни, струи - стъклени камбани.

В радости и болки от любовни рани
ходя аз, заслушан в думите ви странни.

Хубав дъжд - от златни капчици гердани,
хубав дъжд - от струи светли и желани.

______
*Пеани - хвалебни песни. - Б. пр.

Превод: Иван Вълев

сряда, 9 юни 2010 г.

ПУ ЗА ТЕБЕ!


Маргарита Петкова

Този, който ме обича, ми нарича:
"Пу за мене!"
Аз обаче съм скептична и към всичко -
с подозрение.
Ако се споразумеем с поглед, реещ се
полунощно,
струва ли си да посмее - за идеята -
с "Искам още!"
Този, който ме обича, си навлича
неприятности.
Но щом толкова ги иска и му стиска,
и наясно е,
щом от нищо не се плаши - о, безстрашен е? -
да поиска!
Без окото му да мигне - ще ме стигне.
И в Силистра.

петък, 4 юни 2010 г.

Така е кратко всичко



Така е кратко всичко, толкова е временно,
че си отива другаде, преди да го огледаш,
преди да го докоснеш с временните пръсти
и с тленните си устни да го разцелуваш.
Цъфтеше вчера нежен цвят, но бях зает,
а днес го няма, днес торбичка семе зрее.
Зеленото дърво жълтее безвъзвратно,
реката се оттича и отнася залеза,
преди да се роди метафората на поета.
Залезе бързо най-красивата жена,
а аз не се реших да я погледна възхитен.
Кафето ми изстина, чаят изкипя,
гласът пресипна, погледът ми се премрежи -
преди да пия жадно, да извикам ясно,
да видя всичко до обратната страна.
Така е кратко всичко, толкова е временно,
че щом си тръгна, с мене ще го отнеса...

Иван Вълев

събота, 22 май 2010 г.

Изящен цвят Венера е избрала


Изящен цвят Венера е избрала,
ала за кратко розата е цяла.
При изгрев слънце бързо разцъфтява,
а мре, когато вечерта настава.
Девойко, късай я, докле е млада,
че вечерта и теб ще изненада!

Ян Кохановски
Превод: Иван Вълев

четвъртък, 20 май 2010 г.

Фрашки


Ян Кохановски

На една, която отговор не дава

Откажи, ако не искаш. Дай, ако желаеш.
Заболяха ме ушите глупости да баеш.


Към Ханна

Не знаеш ли защо лицето пребледнява,
защо безсмислен, Ханно, отговор се дава,
защо въздиша някой, а не се усмихва -
не знаеш, ех, защо сърцето ми притихва?


За Кахна

"Ако искаш да ме нарисуваш гола -
казва Кахна, - в банята ме гледай. Моля!"
Аз отвръщам: "Гдето седнем с тебе двама,
там ще стане, леле!, баня най-голяма..."


Към Ядвига

Сърцето ми върни, върни ми го, за Бога,
към мене не бъди, Ядвиго, толкоз строга!
Наистина, не ти е нужно, общо взето -
че за какво ти е без тялото сърцето?
О, как ли ще живея, изгубя ли едната,
по-хубавата част от себе си - душата?
Върни ми моето, Ядвиго, цял съм рана...
Или пък своето сърце ми дай в замяна!


На един математик

Нашир и длъж измерва земята и морето
и знае как се ражда зората на небето;
той времето предсказва, на всичко цифра турва...
Единствено не вижда, че вкъщи има курва.

Превод: Иван Вълев

неделя, 9 май 2010 г.

Желание / Desire - Buddha Bar/


"Желание"



Влюбеният познава само смирение, той няма избор.

Прокрадва се по алеята ти през нощта , той няма избор.

Копнее да целуне всеки кичур от косата ти, не се дразни,

той няма избор.

В безумната си любов към теб, бленува да разкъса оковите на пленничеството си,

той няма избор.



Влюбеният попитал възлюбената си:

- Обичаш ли себе си повече, отколкото обичаш мен?

Възлюбената отговорила:

- Изгубих интерес към себе си и живея за теб.

Съществувам само заради теб.

Забравих всичко, което знаех,

но познавайки те, аз се образовах .

Изгубих силите си, но от твоята енергия съм способна.



Обичам себе си… обичам теб.

Обичам теб… обичам себе си.



Аз съм твоят любовник, ела при мен.

Ще отворя портата към любовта ти.

Ела и се установи с мен, нека бъдем съседи на звездите.

Криеше се толкова дълго, безкрайно носеща се по морето на любовта ми.

Въпреки това, ти винаги си била свързана с мен.

Прикрит, открит, в непознатото, в неподправеното.

Аз съм животът.



Ти си затворник на малко езерце,

аз съм океанът и буйният му прилив.

Слей се с мен,

остави този свят на незнание.

Бъди с мен, аз ще отворя портата към любовта ти.



Желая те повече от храната и водата.

Тялото ми, сетивата ми, умът ми, жадуват за вкуса ти.

Мога да усетя присъствието ти в сърцето ми,

макар че принадлежиш на целия свят.

Аз ще чакам с тиха страст

за един жест, за един поглед

от теб.

"Desire"- Buddha Bar



A lover knows only humility, he has no choice.

He steals into your alley at night, he has no choice.

He longs to kiss every lock of your hair, don't fret,

he has no choice.

In his frenzied love for you, he longs to break the chains of his imprisonment,

he has no choice.



A lover asked his beloved:

- Do you love yourself more than you love me?

Beloved replied: I have died to myself and I live for you.

I've disappeared from myself and my attributes,

I am present only for you.

I've forgotten all my learnings,

but from knowing you I've become a scholar.

I've lost all my strength, but from your power I am able.



I love myself...I love you.

I love you...I love myself.



I am your lover, come to my side,

I will open the gate to your love.

Come settle with me, let us be neighbours to the stars.

You have been hiding so long, endlessly drifting in the sea of my love.

Even so, you have always been connected to me.

Concealed, revealed, in the unknown, in the un-manifest.

I am life itself.



You have been a prisoner of a little pond,

I am the ocean and its turbulent flood.

Come merge with me,

leave this world of ignorance.

Be with me, I will open the gate to your love.



I desire you more than food or drink

My body my senses my mind hunger for your taste

I can sense your presence in my heart

although you belong to all the world

I wait with silent passion for one gesture one glance

from you.

петък, 7 май 2010 г.

Искам...


Искам тъмнокосата си дама. Своя ангел -
искам изкусителката си. Искам
моята Фея. Искам тази, която пали
моите седем лампи на красота, чест, смях,
музика, любов, живот и безсмъртие...
Искам моето безразсъдство, безумие, щастие,
моето божество, лудост, себичност,
моя здрав разум и задоволство,
моето преустройство и пречистване,
моя маяк през морето,
моята палма в пустинята,
моята градина с най-чудни цветя,
моите милион безименни наслади,
моята дневна отплата,
моя нощен сън,
моя мила и
моя звезда....

Дж. Б. Шоу

четвъртък, 6 май 2010 г.

Hay Amores - Има любови...


Ех, любов! Какво ли не бих направила за теб!
За да те имам поне за секунда, далеч от този свят клет,
и близо до мен...
Ах, любов моя!
Както река Магдалена се слива с морското начало,
така искам да съм с теб едно цяло!

Има любови, които издържат на болката бремето,
и както виното става по-хубаво с времето,
така расте това, което изпитвам към теб...
Има любови, които чакат зимата, за да разцъфнат,
а в есенните нощи се раззеленяват и тръпнат.
Също като любовта, която изпитвам към теб...

Ах, любов!
Не забравяй за морето, нощем там беше,
когато изплаквах спомените си по теб,
и със синия си поглед ме следеше.
Ах, любов! Не забравяй за деня,
когато твоят живот от моя се делеше...

Има любови, които издържат на болката бремето,
и както виното става по-хубаво с времето,
така расте това, което изпитвам към теб...
Има любови, които явно умират и след това разцъфват,
а в есенните нощи се раззеленяват и тръпнат.
Също като любовта, която изпитвам към теб...
Към теб...

*Това е песен на Шакира към филма "Любов по време на холера".

събота, 1 май 2010 г.

Двеста извора на път да срещнеш





Двеста извора на път да срещнеш,
жажда да те пари с огън черен,
изворите бели да отминеш,
мене между всички да намериш.

Имаш ли за туй в сърцето сила,
имаш ли за туй сърце - до гроба ?
После няма никога да искам
да ми се заклеваш в обич.

Евтим Евтимов

И всичко пак е вечно





Голямото е в малките ни дни,
понякога съвсем обикновени.
Една тревичка, спряла отстрани,
улавя думите като антена.

Една калинка с шарени крила,
застанала на белия прозорец,
донася от далечните поля
забравения дъх на прясна оран.

Едно покрито кладенче със лист,
намерено сред камъните тежки,
подсказва, че живота пак е чист,
макар понякога да правим грешки.

Една светулка, влязла у дома,
от мислите за мрака ни спасява.
Една пътека, слязла под земя,
усещането за смъртта създава.

И всичко пак е вечно. Под звезди,
застанал прав, един човек се смее :
едно дърво на хълма посади
и векове в листата му живее.

Евтим Евтимов

неделя, 25 април 2010 г.

***


"Да имам пророчески дар и да зная всички
тайни, да имам пълно знание за всички неща
и такава силна вяра, че да мога и планини
да преместям, - щом любов нямам, нищо не
съм."
Из "Първо послание към коринтяните"

неделя, 18 април 2010 г.

Финдли - Робърт Бърнс



- Кой хлопа в този късен час?

- Аз хлопам - каза Финдли.

- Върви си! Всички спят у нас!

- Не всички! - каза Финдли.



- Не зная как си се решил...

- Реших се - каза Финдли.

- Ти май си нещо наумил.

- Май нещо - каза Финдли.



- При тебе ако дойда вън...

- Ела де! - каза Финдли.

- Нощта ще минем ний без сън.

- Ще минем! - каза Финдли.



- При мен да дойдеш, току-виж...

- Да дойда? - каза Финдли.

- До утре ти ще престоиш.

- До утре! - каза Финдли.



- Веднъж да минеш моя праг...

- Да мина! - каза Финдли.

- И утре, знам, ще тропаш пак.

- Ще тропам! - каза Финдли.



- Ще ти отворя, ала чуй...

- Отваряй! ... - каза Финдли.

- Ни дума някому за туй!

- Ни дума! - каза Финдли

вторник, 13 април 2010 г.

***

Не се привързвайте към малките градчета
със стари къщи сред смокини,
където сте били съвсем за кратко
по някоя неясна и за вас причина...
Не се привързвайте към никой залез
и не помнете лунни нощи,
особено пък - възприети с четири очи.
Не си припомняйте легенди за делфини,
ах, забравете тези есенни ята,
отнесли погледа ви сомнамбулен
към други континенти и години.
Не се привързвайте към пясъчните дюни,
където времето безмилостно изтича
като брашното от чувал, пробит с куршуми...
Пазете се, за мачтите се завържете,
с памук в ушите бягайте от думи,
които ще ви отвлекат във сладък плен.
Не се привързвайте - ще ви боли антично,
когато котвите ще трябва да сечете.

Иван Вълев

понеделник, 12 април 2010 г.

Закъсняла среща


Събудих се, а рамото ми мокро.
Нима си плакала?
Изплака ли горчилките?
Главицата ти няма да ми натежи.
И по-големи тежести познават раменете ми...
А ти си топлият прибой през юли,
не мога да се отделя от меката му ласка.
Нека те погаля... по шията и над сърцето...
Нищо че ръката ми е лунен лъч.
Не се страхувай!
Доверявай ми се!
Късно е за мене да те лъжа,
рано е да те забравя.
Знам, че не очакваш мене,
но и аз не бях те чакал,
а ти дойде в един залязващ свят...
И втори път дойде,
защото първия не те познах.

Иван Вълев

сряда, 7 април 2010 г.

Tomamos En La Playa Spankers feat. Barbara Clara

Нищо не е невъзможно...


Как можеш да знаеш какво е възможно да постигнеш преди да опиташ?

Нищо не е невъзможно, освен ако не го приемеш за такова.

С истинските приятели никога не се сдобиваш по случайност; те винаги са подарък от Бога.

Ог Мандино

вторник, 30 март 2010 г.

Ковачницата

След полунощ,
в сърцевината на съня,
дочувам как самО работи времето.
Без нас часовниците пак тиктакат
и механичните им удари се гонят
със ударите на човешките сърца.

Но за кого работи тайната ковачница?
Какво оръжие и за кого кове?
Дали ще приближи за влюбените срещата,
а след това с раздялата ще ги рани?
Ще бъде ли добро за посева, за бебето,
едва напуснало утробата? Или дълбоко
и скрито в гените му дебне рак?
Какво ще изкове от гъвкавите думи
върху наковалнята на младия поет?
Ще стигнат ли секундите на бегълците,
или полицията вече ги очаква в кръг?
Дали ще стигне кислород на водолаза,
хашиш - на наркомана,
вода - на бедуина,
а на страхливеца - кураж?

След полунощ, забравено от хората,
самО работи времето. А ние спим
върху ковачницата, в склада за барут...

Иван Вълев

неделя, 28 март 2010 г.

Голата истина




Преди да легна с истината гола,
ще я погледна предано в очите
и на колени ще я моля:
- Не ме оставяй на лъжите!

Не ме захвърляй в яловите храсти
на плитки чувства и победи лесни,
които ще ме погребат на части,
преди звездата ми да блесне.

Обичай ме, прегръщай ме до края,
аз също всеотдайно ще те любя.
Излез на светлото - да те позная
и да те стопля в грубата си шуба.

Преди да легна с истината гола,
преди да обладая звездната й плът,
за вечна вярност аз ще я помоля.
И ще й бъда верен чак до смърт.

1981 г.

Иван Вълев

понеделник, 22 март 2010 г.

Очаквам бяла птица




Дървета овдовели
в пейзажа без предел.
Животът няма цели -
самият той е цел.

Безпътица на релси.
Суграшица във зной.
На себе си ти цел си,
живот, наречен мой.

Разпръснах те по гари
в очакване на влак.
Камбанката удари.
Наоколо е мрак.

Превръщам се в черница
с обрулени листа.
Очаквам бяла птица
да дойде през нощта.

Иван Вълев

неделя, 21 март 2010 г.

Delerium - Temptation

Филип Киркоров - Немного Жаль

Пролетна флейта



Дими земята, бяла от априлски цвят.
И флейтата на славей се задъхва,
надмогнала и тъпан, и тръби,
с висок и сочен звук се извисява
над глъхнеща далеч стрелба.
Като куршумче заблудено чуква
по лявата ми гръд една пчела...
Ранен съм от любов към всичко живо,
от обич към сокол и мравка съм ранен,
танцува ми се с тънка трепетлика,
лудува ми се с видра и сърна.
Спасен съм от горчивата самотност
на замразените от злъч очи.
Гората под крило ме приютява,
потокът мие моето лице.
При мене идват зверове и птици -
не ги е страх, играят си на жмичка с мен,
като на мъдър брат се доверяват.
Човекът за добро и обич е роден
и ще се върне в своето гнездо
след дългото изгнание в ненавистта.
Че сладко е и дивно е да страдаш,
пронизан от невинност и любов.
Когато се съедини докрай кръвта ми
със соковете на дървета и треви,
ще ме покрие крушата с цвета си,
ще ме поръси с дъхава роса...

Иван Вълев

събота, 13 март 2010 г.

Знаеш ли...


Знаеш ли,
един хлапак е тук
и иска да ти каже нещо...
Излез навън и виж:

Гальовникът велик
разля светлик
и пълни гладните очи със слънце.
Зарят отнякъде звезди...
и милват нейното лице.
Смее се...
и...
лети... лети... лети...
Зауха на момини сълзи...
и премръзналото й сърце
се сгря със пролет...

четвъртък, 11 март 2010 г.

Просто така




Александър Хикс



1) от другата страна на земята

когато тук е нощ
от другата страна на земята
е ден

заспя ли тук
събуждам се оттатък
и правя това
за което тук само
мечтая



2) момичето което продава картини

скрита уличка
тиха галерия
натюрморти портрети пейзаж
плетен стол и цветя

прекрасна рамка на шедьовъра
момичето което продава картини



3) на поляната

тази нощ ще спя на поляната
ще слушам как расте тревата

а може и да й помогна
като внимателно издърпам
протегнатите пръстчета
на малките зелени стръкчета

защо ми е даден животът
ако не видя как расте тревата

веднъж поне



4) лешник

този град е малък
като лешник
преплитат се интриги
и любовници
площадът е един
и е надупчен
а отворените прозорци
вечер
издават менюто за
следващия ден



5) други липи

когато си тръгваш
не забравяй чадъра

с него свалих
шалчето ти от липата
помниш ли

сега те чакат
други липи


6) магистрални превъплъщения

летя по магистралата
и слушам музика

ставам музика
и политам над магистралата



7) очакване

очакване

еднорък коловоз към търбуха на
сляпа барака
прясна диря без цел
носорог без рог

с кикот
дъгата се пръсна на малки парченца
и цопна обратно в калната локва
прескачат я
бабички с блеснал поглед
тръпнещи в

очакване



8) любов

под копринена завивка
от коричка лед
ручей вае с топли длани
камък пребледнял



9) просто така

вече не вали
сега листата свирят
на пиано

на лявото ми рамо
зреят ягоди
а мислех
че се смее пеленаче



10) не с теб

до вчера бях
гъсеница
от погледа ти позеленявах
още повече

вече съм пеперуда
но няма да танцувам
с теб










ОГЛЕДАЛО


Мога да съм светла и ефирна,

бяла птица да е радостта ми,

стъпките ми да оставят нежна диря,

огън да кипи в кръвта ми.

Била ли съм някога такава?

Мога ли да бъда и каква съм?

Счупих огледалото отдавна,

вече се оглеждам само във душата си.

Мина Кръстева

понеделник, 8 март 2010 г.

Това е...



...защото ми предстои...
замайващо...
...неподозирано...
Виж,
...това е...
сън...
и все пак...
...не е сън...

събота, 6 март 2010 г.

КОКИЧЕТА


Виолета Христова


Не съм зависима от зимата. Така изглежда,
но всъщност този сняг ме отегчава.
Навеждам се към себе си. Изцеждам
последния си дъх и продължавам.
През зимата е някакво настръхване -
и вдетинено тичане на топло.
Къде ми е гората? Има съчки,
но толкова отдавна няма огън.
Запролетих се вече, искам слънчице,
което да е слънце и слънчилище.
Омръзна ми да нося тежки дрехи,
а да не мога в нищо да се скрия.
След зимата е някакво топене,
омекване на линии и гледки.
Не е тъга това, а нетърпение
да стигна на подскоци до зеленото.
Свидетелства със корен. Топли хроники,
пътуване на глас към върховете.
Докато се оглеждаме за повече -
какви кокичета под снеговете!


Никога не разплаквай Жена!





Този текст е откъс от еврейската книга Талмуд.
В нея се описва разговорът на Бога с Човека,
съветите и препоръките, които Той дава.
Ето как завършва техният разговор:


~ . ~ . ~

Внимавай много,
когато разплакваш Една Жена!
Защото Бог брои сълзите й...

Помни,
че Жената не случайно е създадена
от Реброто на Мъжа!

Тя не е направена от краката на Мъжа,
защото не бива да е потъпквана от Него!

Тя не е създадена и от Главата на Мъжа,
защото не бива да е по-горе от Него!

Тя е сътворена от гърдите на Мъжа,
за да бъде равна с Него!

Онова място, малко под ръката му,
за да бъде защитена от Него!

Точно на нивото на Сърцето му,
за да бъде ОБИЧАНА от Него!...

~ . ~ . ~

Превод на български: Melisa

четвъртък, 4 март 2010 г.

ДА ПЪТУВАМЕ

Дорис Мюрингер


Но къде
питам

Към дома

Но къде е той
питам

Вътре в теб
казва гласът

1995


Венцеслав Константинов, превод от немски

понеделник, 1 март 2010 г.

ИЗ "ПЯНАТА НА ДНИТЕ"


Борис Виан

web

I.

Борис  Виан. Пяната на дните. София: Фама, 2007Колин привършваше с тоалета си. На излизане от ваната се бе увил с голяма хавлиена кърпа, от която се подаваха само краката и торсът му. Взе от стъклената полица пулверизатор и напръска с уханен брилянтин светлите си коси. Кехлибареният гребен раздели свилената им маса на дълги оранжеви ивици, подобни на онези, които весел орач би очертал с вилица в конфитюр от кайсии. Колин остави гребена и с ножичките за нокти подряза косо матовите си клепачи, за да придаде загадъчност на погледа си. Трябваше да го прави често, защото те растяха бързо. Запали лампичката над увеличителното огледало и се приближи, за да разгледа кожата си. Няколко комедона бяха набъбнали край ноздрите му. Когато се видяха в огледалото и разбраха колко са грозни, те сами потънаха в кожата и Колин със задоволство угаси лампата. Свали кърпата от кръста си и с едно от ъгълчетата попи последните капчици между пръстите на краката си. Огледалото свидетелстваше за приликата му с русия актьор, който играеше главната роля в един нашумял американски филм. Имаше кръгла глава, малки уши, прав нос и загоряла кожа. Усмихваше се често с невинна бебешка усмивка и от това на брадичката му се беше образувала трапчинка. Беше висок, слаб, с дълги крака и много мил. Името Колин горе-долу му отиваше, с девойките говореше нежно, а с младежите весело. Почти винаги бе в добро настроение, а през останалото време спеше.

Той изпразни ваната, като проби на дъното й дупка. Подът на банята беше покрит със светложълти теракотени плочки и водата се изтичаше през отвор, доскоро разположен точно над бюрото на наемателя от долния етаж. Без да предупреди Колин, той неотдавна беше преместил бюрото си. Сега водата се изливаше върху бюфета. Колин обу сандали от рипсено кадифе с цвят на много дълбока зелена вода и вълнено сако с лешников оттенък. Закачи кърпата на сушилката, взе килимчето пред ваната и след като го поръси с морска сол, която да попие влагата, го метна на ръба на ваната. По килимчето изби влага и се образуваха гроздове от сапунени мехурчета.

Колин излезе от банята и тръгна към кухнята, за да провери как приключва приготовлението на храната. Всеки понеделник Шик, който живееше съвсем наблизо, идваше на вечеря. Днес беше едва събота, но Колин копнееше да види Шик и да му предложи изисканите гозби, подбрани и сготвени с тиха радост от Никола, новия готвач. Колин и Шик бяха ергени, връстници, двадесет и две годишни, с еднакви литературни интереси, но Шик имаше по-малко пари. Колин притежаваше солидно състояние, което му позволяваше да живее сносно и да не работи за чужда сметка. А Шик трябваше веднъж седмично да ходи в министерството да взема на заем пари от чичо си, защото като инженер бе платен по-ниско дори от работниците, които ръководеше, пък е трудно да ръководиш хора, по-добре облечени и по-сити от теб самия. Колин се стараеше да го улеснява, като го канеше на вечеря при всяка възможност, но поради гордостта на Шик беше предпазлив, за да не заприлича щедростта му на подаяние.

Коридорът към кухнята беше светъл, остъклен от двете страни, и от всяка грееше по едно слънце, защото Колин обичаше светлината. Навред от стените стърчаха месингови кранчета. Отраженията на слънцата създаваха приказна атмосфера. От ударите на лъчите по кранчетата се получаваше музика, под чиито звуци кухненските мишки танцуваха и тичаха след топчетата кристализирана светлина, образувана от лъчите, които се разбиваха о пода като жълти живачни струи. Пътем Колин погали една от мишките, чиито мустачки бяха много дълги и черни, а самата тя беше сива, слаба и удивително лъскава. Готвачът ги хранеше много добре, но внимаваше да не затлъстяват. През деня мишките не вдигаха шум и си играеха само в коридора.

Колин отвори емайлираната врата на кухнята. Готвачът Никола наблюдаваше апаратурата. Седеше пред бледожълт, също емайлиран пулт с контролните табла на различните кухненски уреди, разположени покрай стените. Стрелката на електрическата фурна, регулирана за печена пуйка, трептеше между "почти" и "готово". Скоро пуйката трябваше да се извади. Никола натисна зелено копче, което задейства самонасочваща се антена с чувствително връхче. Тя проникна в пуйката, без да срещне ни най-малко съпротивление, и тутакси стрелката отскочи до степента "готово". Никола незабавно изключи фурната и пусна нагревателя за чинии.

- Ще бъде ли вкусно? - попита Колин.

- Господинът може да бъде сигурен! - увери го Никола. - Пуйката е идеално калибрована.

- Какво предястие сте направили?

- Боже мой - каза Никола, - този път нищо ново не измислих. Само изкопирах Гуфе.

- Добър специалист сте избрали! - отбеляза Колин. - И кой от трудовете му ще възпроизведете?

- Този на страница шестстотин тридесет и осма от неговата "Готварска книга". Ще го прочета на господина.

Колин се настани на табуретката със седалка от порест каучук, тапицирана с маслиненозелена коприна, която хармонираше с цвета на стените, а Никола зачете:

- Замесете тесто за подложка. Почистете една голяма змиорка, нарежете я на късове от по три сантиметра. Сложете парчетата змиорка в тенджера и добавете бяло вино, сол, чер пипер, резенчета лук, китка магданоз, мащерка, дафинов лист и половин скилидка чесън за вкус.

- Не можах да я разполовя съвсем точно - каза Никола, - понеже сатърчето се е изстъпило.

- Ще купим ново - рече Колин.

Никола продължи:

- Сварете змиорката. Извадете я от тенджерата и я поставете в огнеупорен съд. Прецедете през марля, добавете концентриран бульон и задушете на бавен огън, докато водата изври и сосът се сгъсти. Прецедете отново, прибавете към змиорката соса и варете още две минути. Сложете змиорката върху тестената подложка. Направете венец от гъби, подредени с пънчетата нагоре, поръсете в средата хайвер от шаран и залейте с останалия сос.

- Отлично - одобри Колин. - Мисля, че на Шик ще му хареса.

- Нямам честта да познавам господин Шик - каза Никола, - но ако не му хареса, следващия път ще направя нещо друго и така ще мога да определя почти безпогрешно пространствения строеж на неговите вкусове и антивкусове.

- Мда!... - рече Колин. - Оставям ви, Никола. Ще се заема с подреждането на масата.

Той пое обратно по коридора, мина през сервизното помещение и влезе в трапезарията, чиито бледосин килим и бежоворозови стени отморяваха очите.

Стаята с размери приблизително четири на пет метра имаше два прозореца, които гледаха към авеню Луис Армстронг. Когато се отваряха, през тях проникваха пролетни аромати, ако навън имаше такива. В ъгъла насреща бе поставена дъбова маса. Две разположени под прав ъгъл пейки заемаха двете й страни, а покрай другите две бяха наредени столове със сини кожени възглавници. Мебелировката на стаята включваше още дълъг и нисък шкаф, който съдържаше мощна уредба с магнетофон и грамофон. Във втори също такъв скрин бяха подредени прашки, чинии, чаши и всякакви други пособия, необходими на цивилизованите хора, за да се нахранят.

Колин избра една светлосиня покривка, която хармонираше с килима. Сложи в средата на масата прозрачен съд, пълен с формалин, където два зародиша на пиле сякаш представяха балета "Призракът на розата" в постановка на Нижински. Наоколо нареди няколко стръка мимоза на ленти: един негов приятел, градинар, ги отглеждаше чрез кръстоска на обикновена топчеста мимоза и захарни пръчки, каквито се продаваха по всички бакалници в близост до училищата. После за всеки сътрапезник постави по две чинии от бял порцелан с инкрустации от прозрачно злато и прибори от алпака, на чиито ажурени дръжки между плексигласови пластинки имаше закрепена по една калинка за талисман. Добави кристални чаши и салфетки, сгънати във вид на свещенически шапки; това му отне доста време. Едва привърши приготовленията, и звънецът се откачи от стената, за да му извести, че Шик е пристигнал.

Колин приглади една несъществуваща гънка на покривката и отиде да отвори.

- Как си? - попита Шик.

- А ти? - откликна Колин. - Дай си шлифера и ела да видиш какво прави Никола.

- За новия готвач ли става дума?

- Да - каза Колин. - Получих го от леля си в замяна на предишния, плюс едно кило белгийско кафе.

- Бива ли го? - осведоми се Шик.

- Изглежда, че си разбира от работата. Ученик е на Гуфе.

- Човекът от сандъка? - промълви Шик ужасен и мустаците му увиснаха трагично.

- Не бе, глупчо, Жул Гуфе, знаменитият готвач!

- Е, нали ме знаеш! - каза Шик. - Освен Жан-Сол Партр аз почти нищо не чета.

Той последва Колин по коридора с плочките, погали мишките и пътем напълни запалката си с няколко капчици слънце.

- Никола - рече Колин от вратата, - представям ви приятеля си Шик.

- Добър ден, господине - поздрави Никола.

- Добър ден, Никола - каза Шик. - Нямате ли племенница на име Ализ?

- Имам, господине - отвърна Никола. - Хубава девойка впрочем, ако смея да добавя.

- Приличате си - заяви Шик. - Макар че в бюста имате известни различия.

- Аз съм развит в широчина - каза Никола, - а нейната снага е налята перпендикулярно, ако господинът ми позволи да поясня.

- Значи сме почти роднини - рече Колин. - Никога не сте ми казвали, че имате племенница, Никола.

- Сестра ми тръгна по лош път, господине - обясни Никола. - Завърши философия. Това не са неща, с които може да се гордее едно порядъчно семейство.

- Мда... - потвърди Колин, - мисля, че имате право. Във всеки случай ви разбирам. Я ни покажете пастета от змиорка...

- Би било рисковано да се отхлупва преждевременно - предупреди Никола. - Може да се изсуши поради нахлуването на въздух, който в сравнение с намиращия се вътре е беден откъм водни пари.

- Предпочитам изненадата - каза Шик. - По-добре да го видя за първи път на масата.

- Мога само да се съглася с господина - отвърна Никола. - Господата биха ли ми разрешили да продължа работата си?

- Но моля ви, Никола, разбира се.

Никола отново се зае с делата си, които се състояха в отливане на желирани филета от калкан, примесени с резенчета от трюфели за гарнитура към рибното предястие. Колин и Шик излязоха от кухнята.

- Ще пийнеш ли един аперитив? - попита Колин. - Моят пианоктейл е готов, можеш да го пробваш.

- Действа ли? - попита Шик.

- Идеално. Направих го с много усилия, но резултатът надминава очакванията ми. Въз основа на композицията "Фантазия в черно и златисто" постигнах една наистина невероятна смеска.

- Какъв е принципът? - осведоми се Шик.

- На всяка нота отговаря определена напитка, ликьор или есенция. На форте педала отговаря разбитият жълтък, а на тихия - ледът. За да се получи газирана вода, трябва пронизителна нота от горна октава. Количествата са в пряка зависимост от такта: на шестдесет и четвъртина отговаря една шестнадесета доза, на четвъртината една доза, на цяла нота четворна доза. Когато се свири бавна мелодия, влиза в действие коригираща система, която контролира нарастването на дозата, за да не прелее коктейлът, чието алкохолно съдържание обаче се увеличава. Дозата може да се видоизменя в зависимост от продължителността на мелодията: например, ако тя бъде сбита стократно, ще се получи питие, което благодарение на допълнителната настройка ще е съчетало всички хармонии.

- Сложно е - каза Шик.

- Всичко се управлява с електрически контакти и релета. Не ти обяснявам с подробности, ти разбираш от техника. Впрочем при това пианото наистина свири.

- Прекрасно е! - възкликна Шик.

- Само едно нещо куца - оплака се Колин, - форте педалът за разбития жълтък. Би трябвало да сложа специална система за включване, защото ако се свири някое по-отривисто парче, в коктейла падат късове омлет и ти засядат в гърлото. Ще го оправя. Засега е достатъчно да се внимава. За сметаната натискаш клавиша сол в долна октава.

- Ще си приготвя един коктейл по темата на "Хладна любов" - каза Шик. - Ще стане страхотен.

- Той е в килера, който превърнах в работилница - рече Колин, - понеже предпазните плоскости още не са завинтени. Ела да отидем там. Като начало ще го наглася за два коктейла по двеста грама приблизително.

Шик седна на пианото. В края на мелодията предният капак рязко се отвори и се показа цяла редица чаши. Две от тях бяха пълни догоре с апетитна смес.

- Уплаших се - промълви Колин. - По едно време изсвири фалшива нота. Слава Богу, че имаше хармония.

- Хармонията от значение ли е? - попита Шик.

- Невинаги - отвърна Колин, - щеше да бъде прекалено сложно. Само някои допълнителни регулиращи връзки. Пий и заповядай на трапезата.

II.

- Този пастет от змиорка е превъзходен - каза Шик. - Кой ти даде идеята да го включиш в менюто?

- Идеята е на Никола - отговори Колин. - Всеки ден една змиорка идва, по-точно идваше в умивалника през крана за студената вода.

- Странно - каза Шик, - а защо?

- Подаваше глава и изсмукваше зъбната паста, като стискаше тубата между зъбите си. Никола използва само американска паста с анасонова есенция и явно тя я е изкушавала.

- Как я е уловил? - осведоми се Шик.

- Сложи цял ананас на мястото на тубата. Когато ядяла пастата, тя успявала да я преглътне и да прибере главата си в чешмата, на с ананаса това не било възможно и колкото повече се дърпала назад, толкова повече зъбите й се впивали в ананаса. Никола...

Колин прекъсна разказа си.

- Какво Никола? - попита Шик.

- Колебая се дали да ти кажа, може да ти развали апетита.

- Карай, щом си почнал - рече Шик, - почти съм се нахранил.

- В този момент Никола влязъл и отрязал главата й с бръснач, а после пуснал да тече вода от крана и тялото паднало.

- Това ли е всичко? - попита Шик. - Дай ми още малко пастет. Надявам се, че тя има много роднини в тръбата.

- Никола е сложил паста за зъби с малинова есенция, за да провери... - заяви Колин. - Я ми кажи, тази Ализ, за която спомена...

- Смятам да се заема с нея - рече Шик. - Срещнахме се на една сказка на Жан-Сол. Двамата бяхме легнали по корем под подиума и така се запознахме.

- Как изглежда?

- Не ме бива в описанията - каза Шик. - Хубава е...

- Аха! - възкликна Колин. Никола се върна, като носеше пуйката.

- Седнете при нас, Никола - покани го Колин. - В края на краищата сме почти роднини, както каза Шик.

- Първо ще се погрижа за мишките, ако господата нямат нищо против. Няма да се бавя, пуйката е нарязана... ето и соса.

- Ще видиш - обърна се Колин към Шик. - Това е сос от разбито манго и хвойна, зашит в обвивка от преплетени телешки филета. Натискаш и той излиза на лентички.

- Страхотно! - възкликна Шик.

- Ще ми разправиш ли как се запозна с нея?... - продължи Колин.

- Ами... попитах я дали обича Жан-Сол Партр и тя ми отговори, че колекционира трудовете му... Тогава й рекох: "Аз също..." А после всеки път, когато й кажех нещо, тя отговаряше: "Аз също..." И обратното... Та накрая, за да направя екзистенциалистки опит, й заявих: "Много ви обичам", а тя отвърна: "О!"

- Значи опитът е бил неуспешен - отсече Колин.

- Да - каза Шик. - Но тя все пак не си тръгна. Тогава рекох: "Аз отивам натам", а тя отговори: "Аз пък не", и добави: "Отивам нататък."

- Изключително - отсъди Колин.

- Тогава казах: "Аз също." И се озовавах навсякъде, където се озоваваше и тя...

- И как завърши това? - попита Колин.

- Хм... - отвърна Шик. - Става време за лягане.

Колин се задави и изпи половин литър бургундско вино, за да се оправи.

- Утре ще ходим с нея на пързалката - сподели Шик. - Неделя е. Ще дойдеш ли с нас? Решихме, че сутринта ще има по-малко хора. Доста се притеснявам, понеже лошо карам кънки, но ще можем да си говорим за Партр.

- Ще дойда... - обеща Колин. - Ще дойда с Никола, той може да има и други племеннички.

III.

Колин слезе от метрото и се заизкачва по стълбите. Оказа се, че е сбъркал посоката, и се наложи да обиколи спирката, за да се ориентира. С жълта носна кърпичка провери откъде духа вятърът, който поде цвета на кърпичката и го наложи върху голяма сграда с неправилни форми: тя придоби облика на пързалката "Молитор".

Пред него се намираше зимният басейн. Колин го загърби и през страничния вход влезе във вкаменения организъм, като премина през двукрила остъклена и летяща врата с медна решетка. Показа абонаментната си карта, която намигна на контрольора през двете си стари дупки. Контрольорът откликна със заговорническа усмивка, но не пропусна да направи трети отвор в оранжевото картонче и то ослепя. Колин невъзмутимо я мушна при банккожите в нотния си портфейл и пое вляво, по гумиподирания коридор, който водеше към кабинките. На партера нямаше свободни места. Тогава той тръгна нагоре по бетонната стълба, като се разминаваше със същества, чийто висок ръст се дължеше на вертикални плоски железа, прикрепени към нозете им, и които въпреки очевидните спънки се стараеха да придадат естественост на своите подскоци. Мъж в бял пуловер отвори на Колин една кабинка и прибра бакшиша, даден му за почерпка, но който той явно възнамеряваше да похарчи за храна, ако се съдеше по притворния му вид. Сетне го остави в подобното на килия помещение, като преди това нехайно надраска с тебешир инициалите на клиента върху четвъртита черна дъска, предназначена за целта. Колин забеляза, че човекът има глава не на човек, а на гълъб, и се зачуди защо са му възложили да обслужва пързалката, а не басейна.

От пързалката се носеше овална глъчка и музиката, която се разнасяше от проснатите навред околовръст високоговорители, я усложняваше. Шумът от краката на кънкьорите още не беше достигнал звуковото ниво, характерно за върховите часове, когато наподобява тропот на цял полк по оплискан с кал паваж. Колин се мъчеше да открие Ализ и Шик, но те явно не бяха на леда. Никола щеше да дойде по-късно, понеже имаше работа в кухнята: трябваше да приготви обяда.

Колин развърза обувките си и забеляза, че са останали без подметки. Извади от джоба си ролка лейкопласт, но тя нямаше да стигне. Тогава постави обувките в една локвичка, която се бе образувала под циментовата скамейка, и ги поръси с концентриран тор, та кожата да може да зарасне. Нахлузи вълнени чорапи на жълти и виолетови райета и сложи кънкьорските си обувки. Кънките му бяха раздвоени отпред, за да му позволяват да завива по-лесно.

Колин слезе отново на долния етаж. Краката му леко се кълчеха по гумираната перфорирана настилка на бетонния коридор. В момента, когато се канеше да се плъзне по леда, му се наложи да отстъпи назад по двете дървени стъпала, за да избегне катастрофата: някаква кънкьорка току-що бе завършила великолепната фигура "голям орел" и снесе огромно яйце, което се разби в краката на Колин.

Един метач взе да разчиства пръснатите парчета и в този миг Колин забеляза отсреща Шик и Ализ, които излизаха на пързалката. Той им направи знак, но те не го видяха, затова се устреми да ги посрещне, без да се съобразява с въртеливото движение на човешкия поток. В резултат скоро се образува гъмжило от протестиращи, към което с всяка изминала секунда се присъединяваха нови и нови човешки същества: те отчаяно пърхаха във въздуха с ръце, рамене, крака, с целите си тела, преди да се сгромолясат върху предшестващите ги жертви. Слънцето вече бе успяло леко да разтопи леда и изпод камарата хора се чуваше клокочене.

За кратко време девет десети от кънкьорите се озоваха там, така че Шик и Ализ имаха на разположение почти цялата пързалка. Те се приближиха към пъкащата маса и Шик, разпознавайки Колин по двувърхите му кънки, го измъкна от купчината, като го прихвана за глезените. Двамата си стиснаха ръцете. Шик представи Ализ на Колин, който застана от лявата й страна; самият Шик вече бе заел положение отдясно.

Те се изтеглиха в крайния десен ъгъл на пързалката, за да направят място на чистачите, които бяха обезсърчени в неуспешните си опити да намерят в планината от жертви нещо друго освен безинтересни отломки от разединени индивидуалности и с помощта на дървени лопати избутваха проснатите тела към ямата за отпадъци, пеейки химна на "Молитор", композиран през 1709-а от Ваян-Кутюрие. Той започваше така:

Господа и дами,
благоволете да напуснете пистата
(ако обичате),
за да ни позволите да
извършим прочистването...

Текстът бе придружен от рев на клаксони, предназначени да поддържат непреодолим страх и в най-калените души.

Онези от кънкьорите, които все още се държаха на крака, заръкопляскаха и капакът на шахтата се спусна, похлупвайки множеството. Шик, Ализ и Колин прочетоха кратка молитва и продължиха да се пързалят.

Колин наблюдаваше Ализ. По силата на странна случайност тя носеше бяла фланела и жълта пола. На краката си имаше обувки в бяло и жълто и хокейни кънки. Чорапите й бяха от тъмна коприна, а над не много високите й обувки се подаваха навити бели чорапки. Бели връзки опасваха трикратно глезените й. Освен това тя имаше шалче от зелена коприна и изключително гъсти, ситно къдрави руси коси, които обрамчваха лицето й. Гледаше с помощта на сини, широко отворени очи и обемът й беше ограничен от свежа и загоряла кожа. Ръцете и прасците й бяха закръглени, кръстът - тънък, а бюстът - очертан така добре, както на снимка. Колин се загледа в противоположната посока, за да си възвърне душевното равновесие. Накрая успя и като заби поглед в земята, попита Шик дали добре му се е отразил пастетът от змиорка.

- Изобщо не ми споменавай - каза Шик. - Цяла нощ стоях до чешмата, за да издебна и уловя някоя, но при мен идват само пъстърви.

- Никола сигурно е способен да приготви нещо и от тях! - увери го Колин и като се обърна към Ализ, добави: - Вашият вуйчо е изключително даровит.

- Той е гордостта на семейството - отвърна Ализ. - Майка ми не може да си прости, че се е оженила за математик, докато брат й така преуспява в живота.

- Баща ви е математик?

- Да, той е преподавател в Колеж дьо Франс и член на Академията или на нещо от тоя род - заяви Ализ. - Просто е за окайване... на тридесет и осем години. Трябвало е да положи повече старание. Добре, че е вуйчо Никола.

- Нали и той ще дойде днес? - попита Шик.

От светлите коси на Ализ лъхаше омаен парфюм. Колин леко се отдръпна встрани.

- Мисля, че ще закъснее. Сутринта нещо му беше хрумнало... Защо и двамата не дойдете у дома на обяд?... Тъкмо ще разберем какво е замислил.

- Добре - каза Шик. - Но ако смяташ, че ще приема подобно предложение, значи имаш погрешна представа за света. Трябва и ти да си намериш момиче, за да станем четирима. Няма да доведа Ализ у вас, ти ще я съблазниш с хармониите на пианоктейла, а не искам това да се случи.

- О!... - запротестира Колин. - Чуйте го само!...

Самият той обаче не успя да долови отговора, тъй като един извънмерно висок индивид, който вече от пет минути демонстрираше скоростно пързаляне, в този миг мина между краката му превит на две и предизвиканата от него вълна вдигна Колин на няколко метра над земята. Колин се вкопчи в перваза на първия етаж, залюля се като на лост и отново тупна до Шик и Ализ.

- Ще трябва да забранят такова бързо каране - каза Колин.

После се прекръсти, защото в този миг кънкьорът връхлетя върху стената на ресторанта и остана размазан там, подобен на мукавена медуза, смачкана от жестоко дете.

Чистачите още веднъж изпълниха задължението си и един от тях заби кръст от лед на мястото на произшествието. Докато кръстът се топеше, дежурният пусна религиозна музика.

Сетне всичко си тръгна отново по реда. Шик, Ализ и Колин продължиха да се пързалят.

IV.

- Ето го и Никола! - извика Ализ.

- А ето и Изис! - възкликна Шик.

Никола току-що се бе появил на контролния пункт, а Изис бе излязла на пързалката. Той пое към горните етажи, а тя - към Шик, Колин и Ализ.

- Добър ден, Изис - каза Колин. - Представям ви Ализ. Ализ, това е Изис. С Шик се познавате.

Последваха ръкостискания и Шик се възползва от положението, за да се устреми по леда заедно с Ализ. Изис хвана Колин под ръка и двамата тутакси се плъзнаха подир тях.

- Радвам се, че ви виждам - рече Изис.

Колин също се радваше, че я вижда. Изис бе едва на осемнадесет години, но за това време бе успяла да се сдобие с кестеняви коси, бяло яке и жълта пола, както и с яркозелено шалче, обувки в бяло и жълто и тъмни очила. Беше хубава. За жалост Колин много добре познаваше родителите й.

- Следващата седмица правя събиране вкъщи - каза Изис. - Дюпон има рожден ден.

- Кой е Дюпон?

- Пуделът ми. Затова поканих всички приятели. Ще дойдете ли? В четири часа?...

- Да - каза Колин. - С голямо удоволствие.

- Поканете и приятелите си! - добави Изис.

- Шик и Ализ?

- Да, много са мили... Значи до скоро виждане в неделя!

- Тръгвате ли вече? - попита Колин.

- Да, никога не оставам дълго. Аз съм тук от десет часа...

- Та сега е едва единадесет! - възкликна Колин.

- Бях в бара!... Довиждане!...