петък, 29 октомври 2010 г.

Тадеуш Жуковски: Мъгла над водите




Аз принадлежа на моя мил, а той, любимият,

който между розите пасе, принадлежи на мен.

Песен на песните, 4, 3





Бели крила на гълъбица спускат се надолу
като потоци от планина: надигна се

...за полет земята и запърха със снега сред клоните
на крушите, ябълките, сливите. Вишните,
обсипани с целувките на слънчевите устни.

В дланите на синевата влажното кълбо
сред трепкащите пламъци на зеленината.

Моят мил с дъха си свеж докосва
розите на моите гърди. Надигат се и се отпускат
благо хълмове и долини под страстния му поглед.

„Колко си красив, мой мили, колко си чаровен.
Любовното ни ложе е от свежи и зелени листи.”

Аз съм сладката трева, която търси твоят ароматен
език над скалния поток; кошута жадна съм,
върху която се излива воден вир.

Какъв замайващ устрем на кръвта, каква гонитба
на пъстървите на желанието между нашите зеници.

И тръгват сенките на бременната планина към долините,
а лебедите долетели търсят място, за да кацнат:
изтича сок от срязания портокал.

Мирисът на вечерта се гушва в гълъбовото крило
на мъглата и се възнася духът над гаснещите води.

Превод: Иван Вълев

четвъртък, 28 октомври 2010 г.

УТРО






Пабло Неруда



Превод от испански: Николай Христозов





I.



Матилда, име на растение, на камък или вино,
на онова, което е създадено и съществува.
Звук, в чието поникване се ражда утро
и в чието цъфтене лумва пламък от лимон.



Във него плуват дървени смолисти шхуни
сред бликащата синя светлина на океана,
а буквите му са искрящи речни струи,
които в моето пресъхнало сърце се вливат.



Звук, който аз разрових под заплетените храсти
като врата на някакъв незнаен проход,
отвеждащ към благоуханието на земята.



О, потопи ме, със изгаряща уста ме връхлети,
душата ми изгледай със очи среднощни,
но остави ме да се гмуркам и заспивам в твойто име.





XII.



Истинска жена, узряла ябълка, огнена луна,
мирис на водорасли, на тиня и слънце,
каква е тази смътна ясност между твоите клони?
Каква е тази древна нощ, която се усеща в тебе?



Любовта, ах, това пътешествие с водата и звездите,
с въздуха задъхан, с гневния хаос на бурята:
любовта е двубой на размахани саби-мълнии,
две повалени тела, поразени от капчица мед.



С целувки минавам по твоята малка безкрайност,
по твоите брегове и реки, по твоите селца
и огънят първороден, превърнал се в сладост.



Тича и бълбука по тънките струйки на кръвта,
докато не падне подобно на нощен карамфил
и не избухне за миг като лъч ненадеен в нощта.





XXVII.



Така естествена си, гола, като своята ръка,
заоблена и гладка, земна и прозрачна,
във лунни линии и ябълкови пътища,
така си тънка, гола, като голо житно стръкче.



Така си синя, гола, като нощ кубинска,
бръшляни и звезди косите ти оплитат,
така си златно, гола, и така огромна,
като огромен летен ден във златен храм.



Така си малка, гола, като нокътче от себе си,
въздушна, розова - докато утрото изгрее
и влезеш ти в подземието на света като в тунел,



в тунел със много дрехи, с много труд, където
помръква яснотата ти, облича се и пада
и се превръща пак в една оголена ръка.

вторник, 26 октомври 2010 г.

The Bicentennial Land. (Part 4)

Сами в зелената гора



Когато сме сами в зелената гора
и пролетни цветя край нас ухаят,
не се сърди на мъжките ми сетива,
че се стремят към теб и те желаят.

Зашеметени се изгаряме с очи
и дрехите ни хвръкват - пеперуди...
А в моя глас еленова тръба звучи
...така, че и кошута да учуди.

Да се освободим от всеки страх и свян,
телата ни да рухнат връз сеното
и аз, от мириса на билките пиян,
да ти нашепвам стихове в ухото.

Притискай ме към себе си и ме желай,
целувай ме до кръв по жадни устни,
до ад ме свличай и въздигай ме до рай.
До здрача, който бавно ще се спусне.

Не се плаши от своя вой, от своя вик -
така вълчица вие и гората стене
пред бурята на оня безвъзвратен миг
от вечността... В която няма да си с мене.

Иван Вълев

неделя, 17 октомври 2010 г.

Виното на любовниците


Небето днес е дивно синьо!
Да яхнем двама свойто вино-
без бич, без шпори, без юзда
да литнем в шеметна езда!

И като ангели, терзани
от своите душевни рани,
в кристала син на утринта
да гоним вечната мечта!

Люлени плавно на крилата
на своя дух неукротим,
с един и същи жар в душата,

о, скъпа моя, да летим
без страх, безспир във висините-
към рая дивен на мечтите!

Шарл Бодлер
Превод: Кирил Кадийски

неделя, 10 октомври 2010 г.

понеделник, 4 октомври 2010 г.

СНАЙПЕРИСТКА


Падат в градината първите кестени,
стрелят по пейки, на припек преместени,
ето, един ме улучи в гръдта.
Някой невидим издал е присъдата
...и изпълнява я днес Есента.

Иван Вълев

петък, 1 октомври 2010 г.