петък, 30 октомври 2009 г.

Имало едно време едно птиче...

Имало едно време едно птиче. То имало прекрасни криле и блестящи многоцветни пера. Същество, създадено да лети свободно и на воля в небето, да радва всеки, който го гледа.

Веднъж някаква жена видяла птичето и се влюбила в него. Наблюдавала полета му със зяпнала от удивление уста, сърцето й биело по-бързо, очите й блестели от вълнение. Помолила го да летят заедно и двамата се реели из небето в пълна хармония. Жената се радвала и възхищавала на птичето, обожавала го. И тогава й хрумнала следната мисъл: а ако то поиска да види далечните планини! Жената се изплашила. Изплашила се, че никога повече няма да изпита същото с друго птиче. И усетила завист, завиждала на птичето за способността му да лети. Почувствала се самотна.

И решила: „Ще заложа капан. Следващия път, когато птичето дойде, никога повече няма да отлети.“

Птичето, което също било влюбено, се върнало на другия ден, попаднало в капана и било затворено в клетка.

По цял ден жената гледала птичето. Пред нея бил обектът на любовта й и тя го показвала на приятелките си, които възкликвали: „Ти имаш всичко.“ Междувременно в нея започнала да настъпва странна промяна: тъй като вече притежавала птичето и нямало нужда да го завоюва, постепенно започнала да губи интерес към него. А птичето, което не можело да лети и да изразява радостта си от живота, посърнало, изгубило блясъка си, погрозняло и жената престанала да му обръща внимание, сещала се за него само когато трябвало да го нахрани и да се погрижи за клетката му.

Един прекрасен ден птичето умряло. Жената много се натъжила, непрекъснато мислела за него. Но не си спомняла за клетката, а само за деня, в който го бе видяла за пръв път да лети доволно сред облаците.

Ако тя се бе вгледала в себе си, щеше да открие, че онова, което най-много я бе развълнувало у птичето, е била свободата му, енергията на размахваните криле, а не физическата му красота.

Без птичето животът загубил за нея всякакъв смисъл и скоро смъртта почукала на вратата й: „Защо си дошла?“, попитала тя смъртта.

„За да можеш да летиш отново с него в небесата — отвърнала смъртта. -Ако го беше оставила да отлита и пак да се завръща, щеше още повече да го обичаш и да му се възхищаваш; а сега се нуждаеш от мен, за да го срещнеш отново."


  ~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~                                                   
„Във всички езици по света има една и съща поговорка: далеч от очите, далеч от сърцето. Аз обаче твърдя, че тя изобщо не е вярна; колкото сме по-далеч, толкова по-близо до сърцето ни са чувствата, които се опитваме да превъзмогнем и да забравим. Ако сме в изгнание, искаме да запазим и най-малкия спомен за нашите корени, ако сме далеч от любимия човек, всеки, който минава по улицата, ни напомня за него.

Евангелието, както и всички свещени текстове от всички религии са били писани в изгнание, в търсене на същността на Бог, на вярата, която движи народите напред, на странстването на душите по света. Не са знаели нашите предци, както не знаем и ние, какво очаква Божеството от нашия живот — именно затова се пишат книги и се рисуват картини, защото не искаме и не можем да забравим кои сме.“

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
„Време да се родиш, време да умреш, време да посееш, време да откъснеш растението, време да убиваш, време да лекуваш, време да рушиш, време да строиш, време да плачеш, време да се смееш, време да стенеш, време да танцуваш, време да хвърляш камъни, време да събираш камъни, време да прегръщаш, време да се разделяш, време да търсиш, време да губиш, време да запазиш, време да изхвърлиш, време да скъсаш, време да зашиеш, време да мълчиш, време да говориш, време да обичаш, време да мразиш, време за война, време за мир.“

Не можем да кажем на пролетта: „Ела по-скоро и остани дълго.“ Можем само да й кажем: „Ела, благослови ме с твоята надежда и остани колкото можеш.“

Паулу Коелю /"Единайсет минути"/

Мъдростта и просветлението

Мъдростта е в познаването

на близките и чуждите,

просветлението е в познаването

на собственото аз.

Лао Дзъ

четвъртък, 29 октомври 2009 г.

Ще тръгнем там, където нищо не ни чака, и ще намерим всичко, чакано от нас...- Пабло Неруда









Ще помниш, зная, причудливата клисура
със виещи се като пламък аромати,
Където птиците прелитаха лениво,
понесли зима под крилата мокри.

Земята ти поднесе даровете свои:
пронизващ мирис, огненозлатиста глина,
трева сплъстена тъмно, полудели корени,
бодли със остриета омагьосани.

Ще помниш и цветята, пратени за тебе
от тишината, от водата и от здрача,
цветятя - речни камъчета с пяна.

Бе всичко както никога и както винаги:
Ще тръгнем там, където нищо не ни чака,
и ще намерим всичко, чакано от нас.

неделя, 25 октомври 2009 г.

Трептят простори, осветени от първи есенни лъчи...

ТРЕПТЯТ ПРОСТОРИ, ОСВЕТЕНИ... - Николай Лилиев

Трептят простори,осветени

от първи есенни лъчи.

Ден е,

но не пред моите очи.


През замъглените завеси

напусто взирам се навън.

Где си

на миналото златен сън?



1911

Моите спомени - Николай Лилиев

Моите спомени,

птици в нощта,

скитат бездомни,

скитат унесени,

вън от света.


Моите песни,

скитат без път,

блесват нечути

в скръбната есен — и

пак замълчат.


Моята лютня,

писък в нощта,

стене прокудена

и безприютна

вън от света.

събота, 24 октомври 2009 г.

Огледалото - приказка за страховете вътре в нас

Живял някога един могъщ крал. Той си построил огрооомен дворец. Но този дворец бил доста странен. Той целият бил покрит с огледала отвътре - стените, пода, тавана, абсолютно всичко. Милиони огледала.

Веднъж от някъде притичало едно куче и влязло в двореца. Изненадано от непознатото място, то се заогледало наоколо. И тогава с ужас видяло, че от всички страни е заобиколено от огромно множество кучета. Те били навсякъде и толкова много! С намерение да се защити от тях, за всеки случай кучето им се озъбило, за да ги сплаши. В отговор обаче всичките кучета наоколо също му се озъбили. Кучето почнало да ръмжи - срещу него всички кучета му отговорили със същото. Виждайки това, кучето вече било сигурно, че животът му наистина е в опасност и започнало да лае с всички сили, много отчаяно. Но щом залаяло и онези милиони кучета също започнали да лаят насреща му. И колкото повече то лаяло, толкова по-силно те му отговаряли...

На сутринта намерили нещастното куче мъртво. А то било там сам самичко. Освен него, в двореца нямало никой друг. Там били само милионите огледала. Никой не се е борил с него, защото не е имало кой да го направи. Но то видяло себе си в огледалата и се изплашило. И когато започнало да се сражава, отраженията в огледалата също влезли в бой. То загинало в борбата с милионите собствени отражения, които го заобикаляли от всички страни...

~ . ~ . ~

Поуката:
ако няма никакви препятствия вътре в нас, то не може да има и никакви препятствия извън нас. Нищо не може да застане на пътя ни. Такъв е законът! Защото, светът е само едно отражение, той е едно огромно огледало...

петък, 23 октомври 2009 г.

Планински кристал

Окото

 

Един ден Окото казало:

- Виждам висока планина, забулена в синкава мараня. Не е ли красива?

Ухото се вслушало и като постояло заслушано така някое време, казало:

- Къде е тая планина? Не мога да я чуя!

Ръката проговорила:

- И аз се мъча да я стигна и докосна, ала напразно. Няма планина.

Обадил се и Носът:

- Планина няма. Ако имаше, щях да я подуша.

Тогава Окото се обърнало на другата страна, а те всички заговорили в един глас за призрачните заблуди на Окото. И всички се съгласили:

- Окото нещо не е в ред.

Джубран ХАЛИЛ

Притча за златото

Едва когато и последното дърво бъде отсечено, последната река бъде отровена и хваната последната риба, едва тогава ще разберете, че златото не се яде.

ИНДИЙСКА МЪДРОСТ

Победител и победен

Три неща са нужни, за да победиш противника си: да се радваш, когато той има право, да бъдеш тъжен, когато той няма право, и да не се държиш безразсъдно с него.
Четири неща са нужни, за да спасиш света от човечеството: да приемеш невежеството на другите и да им спестиш своето собствено. Да им дадеш част от себе си и да не чакаш нищо в замяна.

ИНДИЙСКА МЪДРОСТ

Изкуството да мълчиш

Един младеж дошъл при Сократ да се учи на ораторско изкуство. Той започнал непрекъснато да бъбри и Сократ му поискал двойно заплащане.

– Защо да ви плащам двойно? – попитал младежът учителя си.

– Затова – отговорил Сократ – защото ще стане нужда да те уча на две неща: първо, как да мълчиш и, второ, как да говориш. Първото е много по-мъчно.

четвъртък, 22 октомври 2009 г.

Свинар и дрехар - Стоян Михайловски

Свинар и дрехар


Един забогатял свинар

балкански

поискал да се облече разкошно, по граждански,

и влязъл при един дрехар...

/Това не е за чудене... "Прогледалий слепец

далеко види!" - казал стар един мъдрец;

и изреченьето не е несправедливо./

Въпросния свинар бил кривокрак, гърбат,

дебел и нисък, късоврат

и едроглав - плашило живо...

Дрехопродавецът грижливо

взел мярката му - на широчина

и дължина -

облякъл го със най-изящни облекла,

жакети, рединготи и мантела... Но напразно!

За тяло толкоз неблагообразно

не би се нигде по света

намерила добра одежда; -

то не било човешки гръб,

а нещо като сложено кълбо на стълб...

Дрехарят, след като изгубил веч надежда

да вземе от планинеца пари -

показал му дюкенските врати

и рекъл му: - Върни се

от гдето си дошел, и на жена си помоли се,

като за твоите плещи

и хълбоци - да ти ушие дрешка!


Законодателю, таз басня прочети

и знай, че вред не е една природа човешка.

Например за България не мязат тез неща:

белгийски устав и закони френски,

управа шведска и наредби немски,

и други още работи, - добри, но "чуждоземски".

На българина българска е нужна простота...

На този час

у нас -

от много форми, правила, узаконенья,

от много процедури и установленья,

принесени все из далеч, -

до съдник, до съдилище човек не може веч

да доближи!... С манията си за нововъведенье

ний в ново паднахме порабощенье.*


 

вторник, 20 октомври 2009 г.

Чудната градина

На Острова на блажените - П. П. Славейков

КЪМ КОЙ БРЯГ


Вилнеят тъмните вълни -
гребците робщят изнурени...
"Към кой бряг? Към кои страни?"
Назад е мрак, напред стъмени
обвити небеса в мъгла.
И кървав пот от смръщени чела
по бледи образи ручи...
Те впили са напред очи
и вслушват се в ревът несвесен
на тъмните вилнеящи вълни,
во безутешната им песен.
Вей мраз и мрак из далнини...
"Към кой бряг? Към кои страни?"

петък, 16 октомври 2009 г.

Космосът на сълзите

Планински глас - Хайнрих Хайне

Рицар един в планината върви
бавно и в скръб потопен:
"В нежни прегръдки ли днес аз отивам,
ах, или в гроба студен?"
Планинският глас отговори смутен:
"В гроба студен!"

Рицарят скръбен нататък върви,
в тъмна и горестна шир:
"Вече тъй рано към гроба отивам-
нека! Но в гроба е мир!"
Планинският глас отвеща отподир:
"В гроба е мир!"

Рицарят сълзи пролива през сън-
сън или спомен горчив:
"В гроба най-сетне сломен ще почина;
в гроба ще бъда щастлив!"
Планинският глас отвеща вечно жив:
"В гроба щастлив!..."

вторник, 13 октомври 2009 г.

Ода на западния вятър - Пърси Биш Шели

Ода на западния вятър

1
О, Ветре, западен, див дъх на Есента!...
Вълшебник, викнал духовете влудени,
незрим, ти пръскаш мъртвите листа,

кафяви, бледни, трескаво-червени
-прокажени в прокълната гора;
и с плач заравяш семена студени

да спят под вледенената кора,
като че всяко труп е в гроб поставен,
додето твойта пролетна сестра

с живот изпълни всеки кът забравен,
събуди с рог земята и подкара
стада - зърна в просторите въздушни -

Див Дух на ярост и на надпревара,
Разрушител и Пазител, слушай, слушай!

2
Ти - луд поток през стръмни висини,
повлякъл, сякаш листа изгнили,
рой облаци по сини ширини,

на мълниите феи бързокрили,
и те като Менада страховита
небето в ярки кичури са скрили

от хоризонта тъмен до зенита;
ти- който пееш песен погребална,
със бурята гръмовна и сърдита,

на бедната издъхваща година
под саркофага на нощта прощална
и сред мощта на твойте пари душни;

ти - блъснал небосвода да се срине
сред дъжд, и град, и огън, слушай, слушай!

3
Ти - вдигнал Средиземното море
от унеса на летен сън и спомен,
край залива, де всяка мъка мре,

де тихо го приспива речен ромон
и то оглежда кулите заспали
да тръгнат сред града замрял, поломен,

във светъл мъх и клони разцъфтели,
така прекрасни, че болят очите;
ти - чийто стъпки, в мрака прокънтели,

раздират на Атлантика водите,
а в дъното над тинята листата
в подморската гора сред ужас шушнат

и чуят ли гласа ти в тишината,
треперят и се гърчат, слушай, слушай!

4
Да бях аз мъртъв лист, от теб понесен,
да бях аз облак - да политнем двама,
да бях вълна сред пристъпа си бесен,

пред твоя вик задъхана и няма;
(макар по-слаб от теб, о Непокорен!);
да бях дори момче, което няма

ни капка страх от твоя път просторен,
готово да те следва със охота!...
О, искам да ме тласкаш, неуморен,

да бъда облак, лист, вълна с вълните!
Аз паднах сред трънака на живота!
Аз в кърви съм! И бремето на дните

прегърби едного, на теб приличен -
неукротим, и горд, и необичан.

5
Като гората да съм твоя лира!
Какво че лист след лист от мене пада?
И твоят порив, който не умира,

да опне струните ни, да изстрада
една красива в болката си песен!
О, Дух свиреп, да бъдем без пощада!

Мой дух стани! От моя глас унесен!
Със думите ми сгрей сърцата нови!
Като листа над нивите наесен

разхвърляй мислите ми по земята -
искри от неизгаснали огньове!
Бъди в стиха ми на пророк тръбата!

О, Ветре! Зима следва твоя полет.
Но знай - след нея пак ще дойде Пролет!

1819

_________________

Нетрайността - Пърси Б. Шели

 

Не сме ли облак ний, среднощ закрил луната?
Блести и тръпне той във своя късен бяг!
Но не минава миг и кратката позлата
изчезва и нощта обвива го във мрак!

Не сме ли арфа ний, забравена в полета,
та вятърът по нас напеви да реди,
и всеки дъх, едва достигнал до сърцето,
оттам да къса звук, различен от преди?

Заспим ли, сън един почивката ни трови;
отворим ли очи - и сграбчва ни тъга;
ний бягаме, пълзим, за плач и смях готови,
ту скръбни, ту скръбта сразили на шега!

Но все едно - тъжиш, ликуваш и обичаш,
а чезнат и плача, и радостта, и обичта!
И утре никой път на днес не ще приличаш,
че нищо тук не трай освен Нетрайността!...

неделя, 11 октомври 2009 г.

Откъс от Беседи върху притчите на Исус Ошо - "Следвай ме", т. 1

Веднъж някакъв човек притежавал много голямо езеро. В него растяла една малка водна лилия. Човекът бил много щастлив; той харесвал белите цветове на лилията. Но той започнал много да се безпокои, защото растението с всеки изминат ден се уголемявало: рано или късно то щяло да покрие цялото езеро. Човекът развъждал в езерото пъстърва, която използвал за храна. Веднъж щом езерото бъдело покрито с лилии, всичко живо в него би измряло, включително и пъстървата.
Той не искал да маха растенията, но не искал и да му измре пъстървата - изправен бил пред дилема. Той отишъл при един експерт. Експертът направил изчисленията и казал: „Не се тревожи. За да се покрие цялото езеро от лилията, ще са необходими хиляда дни. Растението е много малко, а езерото много обширно. Така че няма защо да се тревожиш". Тогава експертът предложил едно решение, което изглеждало напълно правилно. Той казал: „Почакай, докато половината от езерото се покрие с лилии, след което не им давай да се разпростират по-нататък. Винаги оставяй само половината покрита с лилии, така ще можеш да се радваш на белите цветя, без пъстървата ти да я грози опасност. Фифти/фифти - половината езеро за Лилиите, половината за пъстървата.
Разрешението изглеждало съвсем правилно, пък и хиляда дни - имало достатъчно време, така че нямало защо да се безпокои. Човекът се отпуснал. Той си рекъл: „Когато езерото е наполовина покрито, тогава ще започна да режа лилиите".
Езерото се покрило наполовина, но това станало на деветстотин деветдесет и деветия ден. Нормално би било да се очаква езерото да се покрие наполовина за петстотин дни, но не станало така. При размножаването си растението удвоявало площта, така че половината езеро се покрило на 999-ия ден и оставало само един ден. Но това време не било достатъчно, за да се изплевят растенията или да се поддържат само в едната половина.
И ето що се случило. На 999-ия ден езерото било наполовина покрито и човекът си казал (а той не се чувствал много добре, бил малко болен): „Няма защо да бързам. Чакал съм 999 дни и не съм имал проблеми. Сега е въпрос само на още един ден. След един ден ще го свърша." На следващата сутрин цялото езеро било покрито и всичката пъстърва измряла.
Това е загадката на живота. Тя е дилема: човек трябва да избира. Ако само събираш вещи и собственост, растението си удвоява площта и ще завземе езерото. С всеки ден твоите притежания се увеличават и животът ти се задушава. Животът изглежда твърде дълъг - седемдесет, осемдесет години. Няма защо да се бърза. Хората си мислят: „Когато стигнем до средата, ще се променим."
Хората винаги изчезват с религията, докато остареят. Хората все казват, че религията е за старите. Отиди в църквите, в храмовете, и ще намериш стари хора - съвсем на ръба на смъртта. Те вече са с единия си крак в гроба: 999-ият ден. На следващата сутрин животът ще се задуши. Тогава те започват да се молят, тогава те започват да медитират, тогава те започват да мислят какво е животът - какъв е смисълът на съществуванието? Но тогава вече е твърде късно.
Религията изисква крайна неотложност. Ако отлагаш, няма никога да можеш да станеш религиозен. Това трябва да се прави сега. Така както си, ти вече си закъснял, ти вече много време си загубил - и си го загубил за безсмислени неща, загубил си го за неща, които ще ти се вземат.
Ти трябва да плащаш за всички тези неща с живота си. Заради всичко, което притежаваш, ти губиш живот. Той не е евтин, той е много скъп. Един ден ще имаш много притежания, но теб вече няма да те има. Нещата ги има; притежателят е умрял. Огромни купища от предмети... но този, който е искал да живее чрез тях, вече го няма.
Хората непрекъснато се подготвят за живота - и умират преди подготовката им да е завършила. Хората се подготвят, а никога не живеят. Да си религиозен значи да живееш живота, а не да се подготвяш за него. Ти вършиш едно много абсурдно нещо: репетицията ти все продължава и продължава, а истинската драма никога не започва.
Чувал съм за една малка театрална трупа. Те репетирали. Истинското представление се отлагало всеки ден, защото репетицията никога не била пълна. Един ден главната героиня липсвала, друг ден някой друг актьор липсвал, на третия ден нещо друго се случвало - ток нямало или нещо от този род - и така все отлагали. Но директорът поне за едно нещо бил щастлив: че главният герой в пиесата винаги присъствал, никога не липсвал.
В последния репетиционен ден той си мислел за главния герой. Обърнал се към него: „Ти си единственият човек, на когото може да се разчита. Всички тези други хора са ненадеждни. Ти си единственият, който никога не е отсъствал. Зиме и лете, в студ и пек, ти си винаги тук".
Той му отговорил: „Има нещо, което бих искал да кажа. В деня, в който ще се играе истинското представление, ще отида да се оженя, затова си помислих, че поне на репетициите ще трябва да присъствам. В този ден аз няма да съм тук - ето защо никога не отсъствам".
Добре да го знаеш: точно в деня, когато истинската драма ще започне, ти няма да си тук. Това е просто репетицията: подготовка и пак подготовка.
Притежаването на неща е просто подготовка за живот, подреждаш се да можеш да живееш. Но за да живееш, никакво подреждане не е необходимо; всичко е вече готово.
Всичко е вече готово; само теб те чакат да участваш. Нищо не липсва. Това е, което аз наричам религиозно отношение: тази неотложност, че трябва да се живее сега и че няма друг начин да се живее. Да живееш сега е единственият начин да живееш и да бъдеш, а тук е единственото място да се намираш. Там и тогава са измами, миражи... Пази се от тях.

събота, 10 октомври 2009 г.

Почти в Рая...

Почти в Рая...

Потънала в омая,

пак се давя..



Почти в Рая...

ДА!

Почти в Рая съм...

Рози...

Ласки...

СЪН...



10.10.09

петък, 9 октомври 2009 г.

С всяка капка люби ме...

Бъди водопад...

С всяка капка люби ме!
Бъди водопад -
обгрижи ме...
обвий ме с кристални води,
потопи даже моето име
в загадките от дълбини...
Бъди водопад -
покори ме...
със сила и мощ
превземи,
в мен се стичай,
сред ласка люби ме,
и издигай ме във висини...
Бъди водопад -
разтопи ме...
със страст
със жар
ме вземи
и изпивай ме
в нежност ранима,
и заливай ме
със слънчеви дни...
Бъди водопад
и влюби ме
в бездънните твои очи,
с всяка капка по мен
обжари ме,
вземи дъхът ми...
Без да спираш люби!

автор: bizcocho

аромата на тропика...нощна песен рисуваш по извито тело...

Жаден цвят

Жаден цвят

Перлена обич
по мене се стича,
задъхано стене
упоено сърце,
аромата на тропика
пред мен коленичи,
поглед изгаря
милват ръце...
В нежност залюбваш ме
със стрък орхидея,
сред романтика, ласка -
Теофраст в обичта -
мен вселяваш, изследваш,
(сред жажда копнея)
дъха отброяваш,
разстилаш мига...


Със жадно цветче
всяка пора изгаряш,
нощна песен рисуваш
по извито тело,
неуморно жарта
с много нежност разравяш...

Орхидея трепти
като нежно перо
и изписва страстта,
рисува жадни следи...

Триумф! Апогей!
Обичта-Прометей
победно гори!


автор: bizcocho

четвъртък, 8 октомври 2009 г.

И ненадейно пада вечерта

И НЕНАДЕЙНО ПАДА ВЕЧЕРТА - Салваторе Куазимодо

Човек е сам върху сърцето на земята,
пронизан от едничък слънчев лъч:
И ненадейно пада вечерта.

 




 

Пеперуди - Малина Томова

Преди да хукнеш, твои бяха тези
игриви, трепкащо въздушни мигчета.
Прашец от пеперудени крилца -
това е всичкото, което ти остана,
душа,
задъхано-припряна!

Напоследък...

Напоследък - Бояна Петкова

Напоследък
слънцето е по-малко жълто
и по-малко топли
изсветлелите ми коси.
Небето,
синьо и теменужено,
по-сериозно е станало.
Пред блока децата
не скачат вече на дама.
А нощем звездите
болят повече.

сряда, 7 октомври 2009 г.

Любовта е...

Любовта е... - Бояна Петкова

Любовта е
вкус на череши и ягоди
в гората, през лятото.
Майски дъжд
по загоряла, циганска ножа.
Страстни ноти
на испанско фламенко
и необуздаността
на танцьорите.
Любовта е
в куплетите на Джон Ленън
и дрезгавия глас на Дженис Джоплин.
В рисунките с тебешир
по мостовете на Венеция.
В пясъка,
изгарящ петите
и уханието на
сандалово дърво в косите ми.

Хвърли чадъра - нека да вали!

Дъждът се смее с глас - Таня Пенчева

Дъждът се смее с глас като хлапак,

намислил новата си дяволия -

помита шапки, шлифери и прах,

преструвките гримирани измива;

прегръща дръзко пъстрите поли,

по устните задъхано се стича...


Хвърли чадъра - нека да вали!

Ще можеш ли в дъжда да ме обичаш?

понеделник, 5 октомври 2009 г.

БЪДИ СТОИК!

Велико е в света мълчанието само...униние и страх у него само няма...

Смъртта на вълка - Алфред дьо Вини

АЛФРЕД ДЬО ВИНИ /1797 – 1863/

СМЪРТТА НА ВЪЛКА
I
Пламтящата луна бе скрита в сива пара,
тъй както чезне в дим зарята на пожара,
и черен бе лесът до хоризонта чак.
Вървяхме ний без шум през нисък храсталак,
по целия ни път преплетен със тревите,
и ето – изведнъж видяхме под елхите
оставена следа от вълчи крак голям.
Разбрахме, че вълкът е минал скоро там
и затаили дъх, слухтехме в тишината,
пристъпвайки едва. Лесът и равнината
не трепваха дори; дочувах само аз
понякога едва един проплакващ глас,
издаван във нощта от ветропоказател –
далечен вятър бе стрелката му разклатил;
край мене всеки дъб, във сянка занемял,
изглеждаше опрян на лакът и заспал.
Цареше тишина. Отново се наведе
най-старият ловец и мястото огледа,
приведен над пръстта; след малко, дъх стаил,
той, който никой път до днес не бе грешил,
със шепот съобщи, че е разбрал следите –
че вълците са два, съвсем наблизо скрити,
и има при това и две вълчета с тях.
У всеки мой другар приготвен нож видях;
блестящите дула на пушките прикрили,
поехме пак напред с удвоени сили,
но първите от нас се спряха в своя път
и две очи видях насреща да блестят;
на лунна светлина игриви силуети
се мяркаха пред нас, в боричкане заети.
Тъй хрътката дома, пред нашите очи,
на своя господар се радва и квичи.
Децата на вълка обаче не скимтяха
и в същата игра съвсем безшумни бяха –
те знаеха: отвъд, зад градските стени,
човекът-враг не спи и готви им злини.
Бащата бе нащрек; на малката поляна
вълчицата встрани сред сянка бе простряна,
спокойна – сякаш бе изсечена в гранит,
напомняйки така със гордия си вид
кърмачката на Рем и Ромул всеизвестна.
Вълкът приклекна в миг и погледът му блесна:
той беше заграден отвред със врагове.
Разбрал, че от смъртта не ще се оттърве,
подскочи срещу нас и челюстта си снключи,
прегризвайки врата на първото ни куче
и жертвата си все той стискаше със бяс,
макар че с дружен залп прострелян бе от нас,
макар че нож след нож, от всичките посоки,
във неговата плът се врязваха дълбоко.
И кучето до смърт бе стискано така,
догдето се простря в краката на вълка.
Тогава той към нас извърна си очите;
до дръжка бяха чак ножовете забити
и към земята той бе просто прикован
пред черните дула, във кърви цял облян.
Със поглед потъмнял, отпусна се в тревата,
последна глътка кръв поглъщаше устата –
презрителен и горд, с окървавен език,
затвори той очи, умря без стон и вик.

2

Стоях облегнат аз на пушката, която
изпразнил бях пред миг; да гоня из гората
вълчицата докрай, не исках аз – разбрах,
че в гъсталака чер не бяга тя от страх:
не би останал сам вълка сред враговете,
ако със нея там не бяха две вълчета –
да ги спаси от смърт, тя беше длъжна днес,
та волно да растат във родния си лес,
да не търпят с човек приятелство позорно,
тъй както правят туй животните покорни,
които своя лай продават всеки ден,
за да задоволят ловеца настървен.

3

Уви – помислих аз, - „човек” е гордо име,
но слабости у нас за жалост много има
и как да се държа в последния си час,
животни, аз сега научих го от вас.
Велико е в света мълчанието само,
униние и страх у него само няма.
Разбрах те аз добре, о скитнико в нощта,
когато твоят взор пред мене запламтя.
Той казваше ми тъй: „Духът ти да остава
спокоен, мълчалив и да не се смущава,
бъди стоик и горд до крайния предел,
до който стигнах аз – вълкът свободен, смел.
Молбата и плачът са равно недостойни –
преодолявай ти несгоди многобройни,
за свойта цел докрай безстрашно се бори
и мълком, като мен, изстрадай и умри.”

Превод на Пенчо Симов

неделя, 4 октомври 2009 г.

Бъди вечно пиян - това е истината...

Бъди вечно пиян - не роб на времето...от вино, поезия или добродетел - все едно...

Шарл Бодлер

Бъди вечно пиян – това е истината...
Ако не искаш да носиш ужасното бреме
на времето,
което те смазва –
Бъди вечно пиян.
Пиян от какво?
От вино, поезия или добродетел –
все едно.
И ако някога на стълбите на двореца
на зеления склон
или сред ужасната самота на твоята стая
се събудиш
и пиянството се е стопило,
попитай вятърът, вълната, птицата, звездата, часовника,
питай това, което лети или въздиша,
пее и се люлее, което говори,
попитай колко е часът
и вятърът, вълната, звездата, птицата, часовникът
ще ти отговори – Часът на пиянството.
Бъди вечно пиян – не роб на времето
от вино, поезия или добродетел – все едно.

И понеже се размислих за Бургас

И понеже се размислих за Бургас - Николай Искъров

И понеже се размислих за Бургас

И ангели със кадифени нокти...

И ангели със кадифени нокти ще ме вдигнат
над свечерения Созопол...
Над залеза със пясъчните мигли,
над залива - загадъчен и топъл.

А някъде далече, сред морето,
делфините за мене ще заплачат.
От самота - до ужас - ще засвети
на мозъка им фосфора във здрача.

Ще дойде вятър. Ще разпръсне дните.
И в сенките на старите смокини
душата ми на пръсти ще премине
под шепота уплашен на звездите.

и коприната в транс зашептя...

Наслада

събота, 3 октомври 2009 г.

Някъде там

Това е добре

Един африкански крал имал приятел, който независимо от ситуацията, в която е попаднал, казвал:"Това е добре!"

Веднъж кралят бил на лов. Приятелят му зареждал оръжието и изглежда, че направил нещо погрешно. Когато кралят стрелял,изстрелът откъснал един от пръстите му. Приятелят както обикновено заявил:

- Това е добре!

- Не, това не е добре!-казал кралят и заповядал да затворят приятеля му в тъмницата.

Една година по-късно кралят отново бил на лов на място, което считал за безопасно,но бил заловен от канибали. Те завели пленника в селото си и започнали да приготвят клада, на която да го опекат. Когато го завързвали за стълба, забелязали, че му липсва един пръст. Техните суеверия не им позволявали да ядат хора с недъзи и това спасило живота на краля.

Първото нещо, което направил, когато се прибрал в двореца, било да освободи приятеля си от тъмницата. Разказал му за голямото премеждие, което преживял. Приятелят както обикновено заявил:

- Това е добре!

Кралят започнал да се извинява:

- Много съжалявам, че те вкарах в тъмницата! Това беше лошо от моя страна!

- Не, това също е добре. Ако не бях в тъмницата, щях да съм с теб на лов и канибалите да хванат и мен.

Чупливите подаръци

В едно селце пристигнал мъдър старец. Мястото му харесало и останал да живее там.

Старецът много обичал децата и често им правел подаръци, но подарявал само чупливи вещи. Децата се опитвали да се отнасят грижливо с подаръците си, но въпреки това често ги чупели и се разстройвали. След време мъдрецът им правел нови подаръци, още по-крехки.

Един ден родителите дошли при него:

- Ти си мъдър и желаеш само доброто на нашите деца. Но защо им правиш такива подаръци? Колкото и да се стараят, те не могат да ги опазят. Подаръците са прекрасни, но с тях е невъзможно да се играе.

Старецът се усмихнал:

- Ще мине време и някой ще им подари сърцето си. Може би това ще ги научи да се отнасят внимателно с безценните дарове.

петък, 2 октомври 2009 г.

нежна като пролетно листо...

Жената на магьосника - Маргарита Петкова

ЖЕНАТА НА МАГЬОСНИКА



Жената на магьосника е малка като копче,
нежна като пролетно листо.
Той винаги я носи във малкото си джобче
на своето протъркано сако.

Той крачи по пътеката и лекичко попипва
отвънка своя малък талисман.
Тя винаги със тъничко гласче оттам откликва:
„Обичам те” - на топлата му длан.

Жената на магьосника понякога е тъжна,
на дъното се свива и мълчи,
когато той в тълпата е център на окръжност,
завихрена от влюбени очи...

Жената на магьосника е винаги спокойна,
когато той застава пред Смъртта.
Изправя се и тя - мънùчка, крехка, стройна
във джобчето отляво на гръдта,

и ако не успее... но винаги успява
магьосникът от боровия лес,
той с пръчицата махва и всичко оживява,
което е докоснал той до днес,

защото той я носи във малкото си джобче
на своето протъркано сако...
Жената на магьосника е малка като копче
и нежна като пролетно листо.

пиеш, а жаждата ти се засилва.....

Целувката е като...

ЦЕЛУКВАТА е като солената вода:
пиеш, а жаждата ти се засилва.
Китайска поговорка

четвъртък, 1 октомври 2009 г.