сряда, 30 септември 2009 г.

Червеят, попаднал в хряна - Гедеон Радан

Един попаднал в хряна червей свикна с него,

но беше на привършване храната му.

Като видя това съседът му,

предложи заедно да си похапнат

от ореха, от който гризеше с наслада.


О, само не това! —

отвърна онзи разгневен.

От твоя орех нямам нужда!

Да ме опази бог!

По-скоро бих умрял,

отколкото да хапна нещо друго.

След тези думи му обърна гръб

и по корем се влачи дотогава,

дордето най-накрая не намери хрян.

Поспря, въздъхна облекчено и си рече:

„Не знам по-вкусно нещо от това!“

Оттук сме свикнали да казваме за някого,

че като червей в хрян е упорит.


Поуката от тази басня е за вас,

които стари обичаи славите

и ставате на всичко ново врагове,

защото навикът се е превърнал в предразсъдък.

Макар да виждате кое е по-добро,

си казвате: „Така живя баща ми.

Нима съм зле? Защо ми е да се опитвам

да променя живота си, да съм по-мъдър аз?“


Не споря, че е редно идващите поколения

от своите деди да се поучат.

Но по-доброто също трябва да се следва.

И ако го презират и отричат,

не е похвална тази упоритост,

защото винаги доброто е добро и лошото е лошо.

 

За летния разкош недълговечен какво да ни напомня би могло?

А цветето, парфюм което дава, с най-ценното от себе си остава...във нечие моминско стъкълце ти скътай на нетрайното парфюма!

Сонети - Уилям Шекспир

5

Минутите, тъй майсторски създали

лика, на който радва се светът,

след някой ден със радост на вандали

сегашния му чар ще разрушат.

Тъй Времето неспиращо помита

на лятото пира във своя бяг —

лесът е гол, без птичата си свита,

мъртвило е навред, и мраз, и сняг.

В тез ледни дни, без мириса, извлечен

и пазен във затворче от стъкло,

за летния разкош недълговечен

какво да ни напомни би могло?

А цветето, парфюм което дава,

с най-ценното от себе си остава.
6

Затуй преди студените ръце

на зимата да смръзнат твойта шума,

във нечие моминско стъкълце

ти скътай на нетрайното парфюма.

Не ще е грях, ако получиш ти

с богата лихва влога си обратно

и нека те тоз влог обогати

със копия от теб десетократно.

Така ще бъдеш десет пъти жив,

повторил хубостта си десет пъти,

и слаба ще е твойта смърт против

живота безконечен на рода ти.

Красив си ти: на червея в пръстта

не давай тази своя красота!

...щом цвета му есен зла пролази...спомен, пълен със живот, в наследника му свеж да се опази...

Сонети - Уилям Шекспир

1

От хубавото чакаме приплод,

та щом цвета му есен зла пролази,

за него спомен, пълен със живот,

в наследника му свеж да се опази.

А ти, сгоден за образа си млад,

сам пламъка си храниш със гориво

и мъчиш ни в обилието с глад,

хабейки своя чар немилостиво.

Ти, който като вестник на Април,

света за да красиш, сред нас живееш,

съкровището свое в пъпка скрил,

скъпернико, ти, трупайки, пилееш.

Но сам умреш ли, знай, ще си изял —

от лакомство — и общия ни дял!

събота, 26 септември 2009 г.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Пътят към ада - Маргарита Петкова

Пътят към ада

Някой ден ще науча английски.
Ще изкарам шофьорска книжка.
Ще започна да ходя на фитнес.
Ще изхвърля всичко излишно.
Ще си купя маркови рокли
и костюми в дискретни тонове.
Ще премина на сок от моркови.
Настрани ще си реша бретона.
Ще съм хладна и дистанцирана,
със премерени маниери.
Стриктно всеки свой ден ще планирам
с нова брошка върху ревера.
Ще си спретна по фън-шуй къщата.
Ще си сложа джакузи в банята.
И ще свърша всичко несвършено.
Някой ден... Ако ми е останал

Повярвай ми - макар след сто години...принцесата във мен пак ще се пробуди...

Безгрижна, лекомислено, божествено живеех - пренебрегнала вретеното... - Маргарита Петкова

СПЯЩАТА КРАСАВИЦА


Каква принцеса бях, каква принцеса!
Как влюбваха се принцовете в мене!
Безгрижно, лекомислено, божествено
живеех – пренебрегнала вретеното.
Как покорявах всичко само с поглед!
Бях вятърничава и мъдра – всякаква.
За мен мъжете стъпваха във огъня.
И тайно във съня си ме изплакваха.
Каква принцеса бях... Но ме докоснаха
очите ти – две остриета сини.
Прибрах короната, разгоних гостите
и те приех – в едно със орисията си.
Какво си мислиш – че изтлява миналото?
Че край си има всяка женска лудост?
Повярвай ми – макар след сто години
принцесата във мен пак ще се събуди

За да може някой тайно пръстите ми да целува

...за да може някой... - Маргарита Петкова

..Полуделите дървета улиците ще препречват,
за да може някой тайно
пръстите ми да целуне.

През километрите ще те целуна

************** - Маргарита Петкова

..И щом убийственото пълнолуние
В нощта ти като хапче загорчи -
През километрите ще те целуна
По най-зелените в света очи.

Нямам грях

Нямам грях -Маргарита Петкова

...Сега съм с тебе.
Имам минало. Нямам грях.
Пръстите ти са ми гребен
Среши косата ми и изтрий
с целувки всички предишни
От тук нататък си само ти.
И само аз съм - виж ме.

сряда, 23 септември 2009 г.

Lady in red

С аромат на къпиново вино

Дива къпина - Маргарита Петкова

ДИВА КЪПИНА


Като дива къпина съм – ни хубост у мене, ни сладост.

Стипчива съм, но мога да утоля някому глада и жаждата.

Крехки са ми уж корените, а за скалата здраво се вкопчват.

Не мога да вирея върху паркетна почва.

Стигат ми ласката на дъжда и на слънцето топлината

(а по душата ми – следи от зъбите на вятъра)

Като дива къпина съм – предупреждавам.

Когато нехайно посягат към мене –

умея до кръв да ранявам.

Внимавай ! Да не се закачиш, както случайно си свърнал –

няма отърване.

понеделник, 21 септември 2009 г.

Сладката ябълка - Сафо

Сладката ябълка, дето на клона висок червенее,

там, на самия му край, да откъснат забравиха всички.

Всъщност, не са я забравили, а да я стигнат не могат.

Тъй както сладка ябълка - Сафо

Тъй както сладка ябълка,

навръх дърво, червена —

забравиха ли я берачите?

О, не… Не са я те забравили,

ала не са могли

да я достигнат…

Ето я сладката ябълка - Сафо

Ето я сладката ябълка, горе високо на клона,

най-високо виси; забравил за нея берачът.

Не, не я е забравил: не е съумял да я стигне.

петък, 18 септември 2009 г.

Ти подари ми...

"Философия на любовта" - Пърси Биш Шели

Потоците се вливат във реката,

реките пък моретата намират,

а ветровете горе в небесата

във сладостно вълнение се сбират

И всички те се търсят и обичат,

от обич няма кой да ги лиши

Душите на нещата се привличат —

защо не нашите души?


Виж как върхът целува синевата,

вълна вълната гони и прегръща;

прокълнато е цветето, когато

на любовта на брат си не отвръща

И милва слънцето земята росна,

до океана, месецът трепти

Но всички тия ласки за какво са,

ако не ме целуваш ти?


1820

Из"Панчатантра"

Небрежността довежда смърт,

руши се бентът от водата,

страхливият от дума мре,

а любовта от клеветата.

В края на тунела

Из"Панчатантра"

С дърва насища ли се огън,

безкраен океан — с поток, смъртта със хиляди живота,

а мъж със поглед черноок?

сряда, 16 септември 2009 г.

Танц - Цонка Илиева

Пърхат по лицето ми очите ти:

по-далече от лъка на веждите,

от върха отровен на зениците,

а от ручея на бръчките

пият свобода и сили.

С мравките се спускат огладнели

в долината на гърдите,

вият се, пияни, на хармана

с двата купа тежко, младо жито,

вият се като сълза в очите ми.

Като любовен танц на еднодневки.

Огнен танц

Обагрена душа

...а огънят е с мъжко име

Нестинарка - Цонка Илиева

Огън в нозете, в очите огън,

огън в сърцето.

Скачам безпаметна, дръзка, магична,

почти митична.


В унес нареждам, заклевам, моля:

„Жар накладете,

дето не гасне, не чезне, пали

огън в нозете“.


Тук да дочакам моя орисан,

мургав и жаден

с кремък в ръцете,

с прахан в очите,

вино в игрите.


Дето ми рече, нарече, врече

с кама и пръстен

десет години на жар да чакам,

да го дочакам.


Пепел в нозете, в очите пепел,

пепел в сърцето.

Двайсети огън тъжен замира,

сърце умира.


Дъще, докарай силните трупи,

дето опазих,

клада да пална,

кога пристигне —

да го достигне!


Гърди разкъсвам, сърце изваждам —

последен огън.

Жар ти разпалвам,

дъще, почакай!

Ти го дочакай!

петък, 11 септември 2009 г.

Урок по алхимия - Цонка Илиева

Вземете

ухание от горски цвят,

първична сила на кокиче,

смеха на този свят,

вземете лъч при изгрев слънце,

от майката — кърма,

от радостта сълза вземете,

кръв българска,

земя…

Смесете с мир,

със храброст в дъх последен,

със болка в полет на крила,

със рязък нрав и голи нерви…

Вдъхнете вяра!

Прибавете и още толкова любов,

със колкото сте се дарили,

от грешки — сок,

от страсти — ток,

от сън — мечта…

И… запалете!

Съд сложете — поберете

стоманата на моята душа.

Венче - Цонка Илиева

В тази нощ със дъха на зряло лято

нещо смътно — жадно в мен тупти,

както през отминали години

пак ме мамят, пак онез звезди,

дето теглеха моминските ми нощи

с тънки струни на едно щурче,

със неясна жажда от светулки

да изваят приказно венче,

да изгреят топлите ми плитки

и така безкрайно да вървя

по заспали пътища в полето —

някому да светна със венчето.


Не можах да набера тогава

толкова светулкови цветя.

И венчето спомен си остава,

който идва тихо във съня

да ме бодне с гневния си вик,

че ме чакат хиляди светулки,

от години чакат и зоват:

не венче, а дом да изплета.


И разкъсала за миг деня си

като луда втурвам се навън —

да не им е мъчно, че ги търся

само нощем в топлия си сън.

Слънцето със чисто мъжка ласка лице, гърди и колене целува...

Не ме съди - Цонка Илиева

Не ме съди, че волният ми смях

със вятъра обича да танцува,

че слънцето със чисто мъжка ласка

лице, гърди и колене целува.


Не ме съди, че полета на птиците

втъкала съм във своето сърце,

не ме съди, а знай — без тях душата ми,

като без глътка въздух, ще умре.


Не ме съди, че никога не спирам —

игрив поток във първата си пролет,

че песен във гърдите ми напира

и над света се вдига тя за полет.


Не ме съди, че младостта ми буди

и в тебе, може би,

забравен глас.

Аз лъч ще бъда, глътка, тръпка луда

и вик за обич до последен час.

четвъртък, 10 септември 2009 г.

Сърце, сърце, не се смущавай от бедите... - Архилох

Сърце, сърце, не се смущавай от бедите.

Посрещай ги безстрашно, после ги изпращай,

макар и във засада — твърд бъди, не трепери,

а победиш ли в битката — не го показвай;

и победен ли си — ти не плачи.

О, тих бъди във радостта,

а в мъката не се отпускай.

И знай какъв закон

царува между хората.

Железният меч не е по-нужен на човека от песента на тихата арфа - Алкмен

* * *

Не Афродита, а лудетината Ерос

подобно на палаво момче играе.

Той тича над коронките

на цветовете

(о, моля те, недей ми ги докосва!)

на детелината…
* * *

Този нежен дар

на сладките музи

ми показа една

блажена девойка —

русокосата Мегалострата…
* * *

Момичетата се пръснаха в уплаха

подобно пилците, уплашени от някой

сокол, кога над тях прелитне.
* * *

О, музи, дъщери на Зевса,

ний ще прославим боговете

с безсмъртни песни.
* * *

Железният меч

не е по-нужен на човека

от песента

на тихата арфа…
* * *

Хайде ти, музо добра Калиопа,

момиче на Зевс, започни

своите песни.

А към тях прибави и

грациозния танц.
* * *

О, аз познавам

напевите

на всички птици…
* * *

И сладкият Ерос

по милостта на Киприда

слиза пак

и ми стопля сърцето.

Не бива да оставяме сърцето си на грижите... Алкей

Не бива да оставяме сърцето си

на грижите: ний нищо не печелим,

когато се отдаваме на скърби,

приятелю… И все пак най-доброто

лекарство си остава виното.

Налей да се напием…

Човешкият живот е като кораб...

Морска буря (Човешкият живот е като кораб...)-Алкей

Подмятан от ревящите вълни,

той няма вече сили да се бори

срещу дъжда и дивата стихия.

И сякаш всеки миг в скала подводна

ще се пропука той

и ето — тръгнал е към гибел.

Приятелю, аз искам да забравя

опасността и да се веселя

сред вас със Бакхус, вечно младия.

Вълните се блъскат от всички страни...

Аз не разбирам вече откъде духат ветровете... - Алкей

Аз не разбирам вече

откъде духат ветровете.

Вълните се блъскат

от всички страни

и ние се носим

на черния кораб

сред тях —

от бурята страшна

ужасно измъчени.

Водата изпълня дълбокия трюм

и всички платна са разкъсани.

Големи парцали висят,

въжетата са се отпуснали.

вторник, 8 септември 2009 г.

Никога не се разделяй с усмивката си, дори когато ти е много тъжно,...откъде да знаеш, може някой в този момент да се влюби в нея...

13 Мъдри Фрази За Живота - Габриел Гарсия Маркес

 

1.Обичам те, не затова какъв си ти, а за това какъв съм аз, когато съм до теб.

2.Никой не заслужава да лееш сълзи за него, а този който заслужава това, никога няма да те разплаче.

3.Само защото някой не те обича, както на теб ти се иска, не значи, че не те обича от все сърце.

4.Истински приятел е този, който ти подава ръка и докосва сърцето ти.

5.Най-много ти липсва този, който е до теб, но ти знаеш, че никога няма да е твой.

6.Никога не се разделяй с усмивката си, дори когато ти е много тъжно, … откъде да знаеш, може някой в тоз момент да се влюби в нея.

7.За света ти може да си един човек, но за един човек може да си целия свят.

8.Не си губи времето с човек, на когото му е все едно дали си до него или не.

9.Може би Бог иска да срещнеш няколко неподходящи личности, преди да срещнеш човека за теб, за да бъдеш наясно със себе си.

10.Не плачи, когато всичко свърши, усмихни се, че все пак се е случило.

11.Винаги ще има хора, които ще те нараняват, но за всеки случай, трябва да продължиш да вярваш в хората.

12.Стани по-добър човек и гледай да си наясно със себе си, преди да срещнеш някого с надеждата, че той ще разбере що за човек си ти.

13.Не си давай много-много зор, най-хубавите работи се случват, когато най-малко ги очакваш.

Да бъдеш цвете...

Да Бъдеш Цвете Е Дълбока Отговорност - Емили Дикинсън

В цъфтежа е целта. Когато
със своя разум слаб и смътен
цветенце някое съгледаш
и бегло го разгледаш пътем –

ти ролята не подозираш
на тази мъничка подробност
в това сияйно сложно дело –
на пеперудата подобно.

Да израстеш полека, да напъпиш
навреме и да не измръзнеш –
със червея и зноя да се бориш –
от вятъра да се изплъзнеш –

да не измамиш мъдрата природа,
като се трудиш неуморно:
да бъдеш цвете е дълбока
отговорност.

понеделник, 7 септември 2009 г.

Лъвът и магарето

Лъвът с магарето приятелство веднъж

завързал и отишли те на лов. Лъвът

бил силен, а оселът — бърз и хванали

богата плячка. Царят на животните

я разделил на три. „Едната част на мен

като на цар се пада — рекъл. — Втората

ще взема аз като съдружник. Третата

поиска ли я някой, зле ще си изпати!“

Ти мястото си знай и не прави съюз

с по-силния от теб — ще случиш жребий леш!

Еленът и ловците - Бабрий

Рогат елен във лятна жега ожаднял,

водица пийнал от спокойно езерце.

Съзрял във него своя образ и решил,

че твърде тънки, грозни са краката му;

а с хубавите си рога се възгордял.

Но гордостта му тъй била наказана:

внезапно зърнал псета, после и ловци

с широки мрежи. Втурнал се напред стремглав,

без жаждата си да е утолил. Бегът

му лек бил из полето, но в дъбравата

като навлязъл, той заплел красивите

рога в клонака. Стигнали го псетата,

а той, нещастният, си рекъл пред смъртта:

„Ех, глупав бях! Нозете ми, що укорих,

спасяваха ме. А рогата хвалени,

напротив, жалка гибел ми донесоха!“

И тъй, когато преценяваш своето,

на нищо ти недей се доверява сляпо,

недей отхвърля нищо предварително:

жестоко мамят упования напразни!

За мига - Мая Ристич

Мигът е:

чаша вода на гладен стомах,

изсушен вятър на студеното небе,

превантивни таблетки,

съмнение в радостния изход.

Изчакването на стимула който

само за миг ще развълнува адреналина,

хормоните и останалите радостни субстанции.

И тогава тъгата пак

ще е универсална и вечна

пустинник който събира

песъчинки по хоризонта.

Мигът:

Утеха че красотата съществува.

Вяра че ти е близък някой който

разбира и мисли

че мечтата няма да провали

причинените страхове.

Мигът е

“моят” обсебен “луд” който

си мечтае независимо от

утре, вдругиден и вчера.

 

Лъчистост

Лъчистост


Зелено, зелено се прокрадна...
прокрадна се и падна.
Омаята на лятото го грабна...
залюля го в блясък!
Пияно и златно
лъчистост разлива.
И меко се впива
в сърцето почуда.
Върти се, върти се
пламък и роза
и капчици нега
се стичат.
Прелива, прелива...
сърцето прелива във блясък.
Лъчистост, лъчистост е тука!

неделя, 6 септември 2009 г.

Най-после със сънища кротки затрупай лицето ми. Пази ме, не давай от скръб да се скъса сърцето ми...

Стихове за една индийска песен - Джордж Байрон

О, мое самотно — самотно — самотно легло!

Кажете ми де е любимия, де е любимия!

И него ли виждам на кораба, неустрашимия?

Далече — далече — сред буря и тежко тегло?


О, мое самотно — самотно — самотно легло!

Възглавница втора все чака до мене оставена!

Как дългата нощ без любов се проточва, забавена!

И сякаш върба, е увиснало мойто чело.


О ти, мое тъжно и мое пустинно легло!

Най-после със сънища кротки затрупай лицето ми!

Пази ме, не давай от скръб да се скъса сърцето ми,

преди да завърши той свойто пътуване зло!


Тогава ти вече не ще си самотно легло,

веднъж да го видя до себе си тук, тържествуваща,

а след това нека издъхна от радост ликуваща!…

О, мое самотно сърце — и самотно легло!


1821

Станси за музиката

Няма хубост на земята

с теб да се сравни;

като арфа над водата

твоят глас звъни.

Той със своята магия

сепва морската стихия.

Нощните вълни замират,

спира да струи зефирът.


През морето засияло—

Златен лунен път,

то като дете заспало

движи свойта гръд.

Тъй духът се преклонява —

в унес той те обожава;

причиняващ ти вълнения

като морските течения.


1816

Тъй миналото свети: светлина сияеща, ала без топлина

О, слънце на безсънните! - Джордж Байрон

О, слънце на безсънните! Звезда

меланхолична с блясък на сълза!

Безсилна срещу нощни тъмнини,

ти спомняш радостта от други дни.


Тъй миналото свети: светлина

сияеща, ала без топлина.

Среднощен лъч от спомен възкресен —

чист, но далечен; светъл, но студен.


1815

И пих, и любих, но...

Надпис на чаша от череп - Джордж Байрон

Че от човек съм, забрави

и само череп в мен съзирай;

като от живите глави

от него глупост не извира.


И пих, и любих, но умрях.

Вземи ме от земята черна,

налей! От теб не ме е страх —

нали ме е целувал червей?


Наместо да го храня аз,

бих предпочел във мен да свети

не мърша, а в тържествен час

напитката на боговете.


Где с ум блестях, пак там дано

на вас придавам блясък днеска…

Какво по-висше от вино

ума ни може да замести?


До дъно ти ме пресуши!

И тебе някой ще изрие

и със смъртта ще се сдружи,

от черепа ти за да пие.


Защо пък не? В живота къс,

щом жалки са главите наши,

то вместо да изгниват в пръст,

Защо пък да не станат чаши?


1808

Целувката

Целувката бе тъй дълбока и силна...- Мигел Ернандес

 

Целувката бе тъй дълбока и силна,
че мъртвите в мрака на гроба прониза.

Глъбинна и страстна, тя пак се завърна
и живите устни от треска разтърси.

И тъй непомерна за устните нежни,
Прониквайки тръпна, сама го усети.

Целувка всесилна, която успява
умрели да вдига и живи засява.

Лимон - Мигел Ернандес

 

Жълтият лимон
е изворът на мойта треска.
О, лимон
жълтеникав,
ако във въздуха
те подхвърля,
ще ми върнеш
като подарък
мълния!
Ако с върха
на пръстите
те хвана,
лимон
жълтеникав,
ще станеш
китайче
със плитчица,
и дори Китай цял
ще станеш,
какъвто
го виждат
ангелите.
Ако впия зъби
във теб,
приятелю мой
горчиви,
в отговор
ще ми дариш
миг от морето!

Ухания - Мигел Ернандес

 

За да усети как ухае карамфилът,
момчето пада на колене.

Карминов пламък. А ароматът
преде свойте сенки червени.

За да го упои цветът на портокала,
момчето стъпва на кокили.

Пяна от клони. А ароматът
по-бял е от снежна коприна.

За да почувства корените как миришат,
момчето ничком се простира.

Нокти в земята. А ароматът
по-син е от басмата синя.

петък, 4 септември 2009 г.

Едно внезапно очакване- усещане, че летя...

Едно внезапно очакване - Емили Дикинсън

Не съм чувала думата " бягство" -
без да ми пламне кръвта-
Едно внезапно очакване -
усещане, че летя.

Но не съм чувала и да просветва
затворническият мрак.
Аз само детски се търкам в клетката -
за да пропадна пак.

Ако идваш наесен-лятото ще отстраня...

Ако идваш наесен - Емили Дикинсън

Ако идваш наесен -
лятото ще отстраня -
с усмивка и с досада -
както се пъди муха.

Ако след година дойдеш -
месеците наред
ще навия на кълбета
в моето чекмедже.

Ако векове те чакам -
с пръсти ще ги броя -
докато паднат пръстите -
на голата земя.

Ако съм докрай сигурна,
че ще те видя отвъд -
бих захвърлила живота си -
като люспа на път.

Но без да разбирам времето,
то ме боде - със бяс -
една оса прокълната- сама се жиля аз.

Тя не се трогва, че от каляската някой към нея е тичал-нито, че пред леглото й император е коленичил...

Душата - Емили Дикинсън

Душата си избира свое общество -
после вратата захлопва.
В нейното божествено мнозинство
недей се вече натрапва.

Тя не се трогва, че от каляската
някой към нея е тичал -
нито, че пред леглото и
император е коленичил.

Аз зная - от цяла просторна нация
тя едного ще посочи -
и ще запуши клапите на вниманието си -
като със плочи.

Ти си нормален - щом си се оставил на туй, което те надига...

Много безумие - Емили Дикинсън

Много безумие е най-върховен смисъл
за поглед, който различава.
Многото смисъл е най-чистото безумие -
където множеството обладава.

Ти си нормален - щом си се оставил
на туй, което те надига-
Опъваш ли се - ти ще си опасен -
и окован с верига.

Люлея се през дните летни край изби от стопено синьо...

Пих питие, каквото няма...

Пих питие, каквото няма
дори във бисерните бъчви.
Подобен алкохол не точат
и в рейнските прочути кръчми.

Аз от роса съм развратена -
и въздух смуча вместо вино.
Люлея се през дните летни
край изби от стопено синьо.

Кръчмарят там пчели пияни
маха от бурето с ракия
и пеперудите се сепват -
но още, още аз ще пия -

доде светците с бели шапки
се втурнат горе от небето -
да гледат малката пияница
как се люлее по полето.

Песен

ПЕСЕН

Питаш кой ден сме
Ние сме всичките дни
Мило момиче
Ние сме този живот
Моя обичана
Ние сме влюбени значи живеем
Ние живеем и значи сме влюбени
Какво е животът ние не знаем
Ние за дните направо нехаем
Какво е любов не знаем дори.

Превод Румяна Л. Станчева

четвъртък, 3 септември 2009 г.

Към свод и непознат, и чуден... лети духът ми чист...

Танцуващата змия - Шарл Бодлер

Обичам, о, душа ленива,

да гледам възхитен

как твойта плът лъщи, прелива

като блестящ сатен.


И сред косите ти игриви,

на синкави вълни —

море с ухания горчиви,

с бездънни глъбини —


подобно кораб горд, пробуден

от утринния бриз,

към свод и непознат, и чуден

лети духът ми чист.


В очите ти — ни глъб засмяна,

ни мрак горчив расте,

и две бижута от стомана

и злато май са те.


В движенията ти прозира

как тръпнеш в ритъм вял —

змия, покорна на факира,

скъп жезъл развъртял;


Под маската ти тъй приятна

детинската глава

подобно слонче — непохватна! —

поклаща се едва


и тялото ти плавно ляга —

бърз кораб в дъжд и зной

водата с рея тъй досяга

на острия завой.


Вода от ледник — бликва влага

от твоите уста

и зъбите — два бели бряга —

като прелее тя,


аз пия Скитнишкото вино.

И в моите гърди

като небето мокросиньо

посипва то звезди!

сряда, 2 септември 2009 г.

Утро

Утро - Пабло Неруда

Превод от испански: Николай Христозов

I.


Матилда, име на растение, на камък или вино,
на онова, което е създадено и съществува.
Звук, в чието поникване се ражда утро
и в чието цъфтене лумва пламък от лимон.


Във него плуват дървени смолисти шхуни
сред бликащата синя светлина на океана,
а буквите му са искрящи речни струи,
които в моето пресъхнало сърце се вливат.


Звук, който аз разрових под заплетените храсти
като врата на някакъв незнаен проход,
отвеждащ към благоуханието на земята.


О, потопи ме, със изгаряща уста ме връхлети,
душата ми изгледай със очи среднощни,
но остави ме да се гмуркам и заспивам в твойто име.



XII.



Истинска жена, узряла ябълка, огнена луна,
мирис на водорасли, на тиня и слънце,
каква е тази смътна ясност между твоите клони?
Каква е тази древна нощ, която се усеща в тебе?


Любовта, ах, това пътешествие с водата и звездите,
с въздуха задъхан, с гневния хаос на бурята:
любовта е двубой на размахани саби-мълнии,
две повалени тела, поразени от капчица мед.


С целувки минавам по твоята малка безкрайност,
по твоите брегове и реки, по твоите селца
и огънят първороден, превърнал се в сладост.


Тича и бълбука по тънките струйки на кръвта,
докато не падне подобно на нощен карамфил
и не избухне за миг като лъч ненадеен в нощта.


XXVII.

Така естествена си, гола, като своята ръка,
заоблена и гладка, земна и прозрачна,
във лунни линии и ябълкови пътища,
така си тънка, гола, като голо житно стръкче.

Така си синя, гола, като нощ кубинска,
бръшляни и звезди косите ти оплитат,
така си златно, гола, и така огромна,
като огромен летен ден във златен храм.


Така си малка, гола, като нокътче от себе си,
въздушна, розова - докато утрото изгрее
и влезеш ти в подземието на света като в тунел,


в тунел със много дрехи, с много труд, където
помръква яснотата ти, облича се и пада
и се превръща пак в една оголена ръка.





--------------------

По пътищата на зората

Луната - Хуан - Рамон Хименес

***
Луната в облаците бели
e като сребърна овчарка,
която по пътеки звездни
повежда тихичко стадата.

Небето й поднася сини
лагуни, стихнали поляни,
изпълнени със свежи рози,
с къщурки, бдящи в полумрака.

Ах, вие, сладки водопои
на хоризонта, бистри капки,
зелени, скитащи кошари
и заливи на вечността!

За миг, любима, тя дохожда
до всичко - до врати, кошари,
потоци, брегове и рози,
върви, върви, върви печална.

Разцъфнали блата, в които
отеква кроткото мучене
на нежнобелите съзвездия -
като стада от бели крави!

Луната броди бавно, бавно
по пътищата на зората -
красива, гола, екзотична,
незнайната земя възпява.

Розата на розите

Розата - Хорхе Луис Борхес

Розата,
неувяхващата роза, дето не разбулвам,
тази, дето е ухание и тежест само,
тази, в черната градина сред дълбока нощ,
тази, от коя да е градина или привечер,
розата, която се възражда от ефирната
пепел чрез изкуството на алхимика,
розата на персите и Ариосто,
тази, дето винаги единствена е,
тази, дето винаги е розата на розите,
младият платонов цвят,
огнената и незряща роза, дето не разбулвам,
розата непостижима.

Извикай огъня, светлината, музиката на хълбоците...

Извикай огъня...

Направи един ключ, дори малък,
влез в къщата.
Съчувствай на нежността, да има милост
към материята на сънищата и птиците.

Извикай огъня, светлината, музиката
на хълбоците.
Не казвай камък, кажи прозорец.
Не бъди като сянката.
Кажи човек, дете, звезда.
Повтори сричките

Еуженио де Андраде

И една форма диша тъй, както мята се морето...

Неслизащите птици са бели под небето...

Един човек не забелязва милостивото зелено на морските
простори
благозвучното им празно люшкане не забелязва,
и не познава правилата вечни на прохладната им пяна.
Ураган го сресва, сякаш че е дъб огромен.
Ръцете, му отсъстват, когато птиците долитат.
Неслизащите птици са бели под небето.


***


Един човек го вижда и присъства. Един човек живее
и сънува.
И една форма диша тъй, както мята се морето,
и една гръд винаги вълнообразно се повдига, почти лазурна
край ивицата плажна
Не, не бъркайте морето вече, замрялото море, с едно сърце,
което се вълнува.
Никога не смесвайте кръвта със толкова свободна пяна.

Висенте Алейсандре - "Неслизащите птици"

Виждам живота в розово...

вторник, 1 септември 2009 г.

Животът в розово

Едит Пиаф - Животът в розово


Две очи, които затварят моите,
смях, който се губи по устата му,
ето портрет без корекция
на мъжа, комуто принадлежа.

Когато ме вземе в ръцете си
и ми говори тихо-тихо,
виждам животът в розово.

Говори ми любовни думи,
ежедневни, прости думи
и това значи нещо за мен.

Той влезе в сърцето ми,
частичка щастие,
за която знам причината.

Той е за мен и аз съм за него,
в живота,
така съди за него.

И когато го виждам,
усещам как в мен
сърцето ми почва да бие.

Любовни нощи, които не свършват,
голямо щастие, което си идва на мястото,
проблеми, тревоги и фази,
от които умираш щастлив.

Когато ме вземе в ръцете си
и ми говори тихо-тихо,
виждам животът в розово.

Говори ми любовни думи,
ежедневни, прости думи
и това значи нещо за мен.

Той влезе в сърцето ми,
частичка щастие,
за която знам причината.

Той е за мен и аз съм за него,
в живота,
така съди за него.

И когато го виждам,
усещам как в мен
сърцето ми почва да бие.

РОМАНС ЗА ЛУНАТА

РОМАНС ЗА ЛУНАТА




Федерико Гарсия Лорка


Превод от испански: Ал. Муратов, Ат. Далчев


Дойде в ковачницата черна
луната със волани бели.
Момченцето я гледа, гледа,
не може да й се нагледа.
И сред полюшнатия въздух
ръце замахала, луната
разголва, чиста и порочна,
гръдта си от олово твърдо.
- Луна, луна, по-скоро скрий се,
че ако циганите дойдат,
от твоето сърце гердани
и пръстени ще си направят.
- Момченце, нека потанцувам.
Когато циганите дойдат,
въз наковалнята с очички
притворени ще те заварят.
- Луна, луна, по-скоро скрий се,
конете им аз вече чувам.
- Момченце, чакай, не ми мачкай
колосаната белота.


Летеше конникът, заудрял
по тъпана на равнината.
Притворило очи, момчето
в ковачницата бе заспало.


А циганите, бронз и дрямка,
през прашните маслини идат.
Главите - вдигнати нагоре,
очите - жълти и сънливи.


Как пее птицата среднощна,
ах, как тя пее на дървото!
Върви луната по небето,
момчето за ръка повела.


В ковачницата виком викат,
ридаят циганите скръбни.
Ветрецът тих я тули, тули,
ветрецът вече я затули.




 

Далеч усмихва се морето

Балада за морската вода

БАЛАДА ЗА МОРСКАТА ВОДА



Федерико Гарсия Лорка


Превод от испански: Ал. Муратов, Ат. Далчев


Далеч
усмихва се морето.
Зъби от пяна,
устни от небе.


- Какво продаваш, моме тъжна,
с гърдите голи и злочести?
- Продавам аз, сеньор, водата
на морето.


- Какво ми носиш, момко черен,
примесено с кръвта ти буйна?
- Сеньоре, нося аз водата
на морето.


- Кажи ми, сълзите солени
отгде извират, мила мамо?
- Аз плача със водата
на морето.


- Сърце, а тая нетърпима
горчивина къде се ражда?
- Безкрай горчива е водата
на морето.


Далеч
усмихва се морето.
Зъби от пяна,
устни от небе.