вторник, 21 септември 2010 г.

СВОБОДА ИЛИ СМЪРТЪ

КРАЯТ НА ЕДНА ВРЪЗКА ВИНАГИ Е ОТРЕЗВЯВАЩО ИЗЖИВЯВАНЕ. С ПОДУТИ ОТ ПЛАЧ ОЧИ ИНА ГРИГОРОВА УСТАНОВИ, ЧЕ НЯМА ЗА КАКВО ДА СТРАДА, ЗАЩОТО МАЛКИТЕ Й НЕВОЛИ СА ПРОСТО БУРМИЧКА ОТ ГОЛЕМИЯ ЖИТЕЙСКИ КРЪГОВРАТ. И ВСЕ ПАК...

Имам чувството, че от години си седя така. Потънала съм във фотьойла на баща ми, ям китайско (с клечки, за да заемам огромните излишни площи мозъчна повърхност) и гледам финалните надписи на една дълга връзка, която започна като романтична комедия, а завърши като психотрилър. Филмът свърши преди няколко седмици, но аз все още връщам края и търся името на шибания сценарист, за да го питам защо стана така. Къде сбърках? Или пък къде постъпих правилно?

...Той беше талантлив, забавен и грижовен. Носеше ми топли кифлички за закуска, прегръщаше ме денонощно. Вдъхваше ми вяра. Беше ми верен. И въобще Господ беше счупил формичката точно след като го бе отлял. Нямаше начин да намеря друг такъв. Но като истинска невротичка, превърнала неспокойствието в олимпийски спорт, а комплексите в пърформинг арт, това не ми беше достатъчно.

Исках си обратно онова, което, встъпвайки в съжителство с един човек, щеш не щеш оставяш на стълбищната площадка. Абсолютната свобода. Слободията. Но тъй като не исках за сетен път да си призная, че любовта има срок на годност, и че като истинска мърла не съм спазвала температурата на съхранение, започнах да подправям датата върху капачката. Ден след ден. Отварях очи и първото, което минаваше през главата ми беше: "каква е версията днес?"

И в края на филма този ангел четеше писмата ми, преравяше чантата ми за улики и ми преслушваше пейджъра. С постоянните си лъжи му бях докарала маниакално-депресивна невроза.

Е, вече знам - между хората всичко е по един особен начин справедливо.

Нараняваш или биваш наранен. Или нараняваш някого, за да направиш друг щастлив. Или утре ще наранят теб, за да направят щастлива някоя друга. Ей така си върви Животът. Сега си седя във фотьойла на баща ми, протягам се, гриза клечките от ометеното пиле и изобщо не подозирам какво ми готви животът.

Обаче съм свободна.
Мога да си наема апартамент в центъра. Мога да каня там всеки, който с помощта на малко статично електричество, колгейтовия си дъх и достатъчно сцепление на съответните места ще ме накара да забравя. Мога да каня и всеки, който при определена светлина и под определен ъгъл прилича на него, за да си внуша за миг, че пак сме заедно. Мога да заредя кашон презервативи до леглото си и всеки път да бъркам като за томбола. Мога да заебавам компактдиска с нарязаната кока върху нощното шкафче, ако някога започна да шмъркам. Мога да оставям хора да спят до късно в огромната си спалня, когато отивам на работа. Мога да ги будя и да ги изхвърлям още с първия трамвай, за да си доспя сама. Мога да разхвърлям и да си подреждам. Мога да убия цветята с неполиване. Мога да си взема крокодил във ваната. Мога хиляди неща. Мога, но не искам.

Така. Ето за това ми беше думата. Когато ножът опре до кокал, излиза, че е много важно да знаеш какво искаш, но още по-важно е изобщо да искаш нещо. Точно това е проблемът със свободата, когато ти я сипят в чинията. Не знаеш откъде да я започнеш. Не искаш нищо специално. Достатъчна ти е анестезията на спокойствието, че не дължиш обяснение никому, примесена с приятен интерес какво ще става от тук нататък. И малко тъга, разбира се. Маааалко тъга.

Когато се уморих да отричам и шестмесечните негови подозрения се превърнаха в чисто знание, напуснах общото ни жилище и се пренесох да поживея в апартамента на родителите си, докато те са на море. Трябваше ми време да си намеря свестен апартамент, а и завръщането в дома на детството успокоява. Чувстваш се малък, сигурен, неподлежащ на отговорност - все едно никога не си взимал тези хиляди решения, които са направили от розовото парче месо, което си бил, жълтеникавия пергамент, който си сега. Първите пет дни се прибирах вкъщи в седем и половина. Обличах синя нощничка с дантелка, каквато не съм слагала от малка. Лягах си, докато децата на площадката още си играеха. "Изключи телефони, звънци и дразнители, и чети нещо, което си чела", посъветва ме един приятел. Послушах го. Игнорирах огледалата и когато случайно мярках с периферното си зрение силует в тях, имах чувството, че времето се е върнало и наистина съм на десет. Сенките под очите ми се отмиха.

Гледах само Анимъл Планет. Пингвините ме успокояваха.
Отначало честичко избухвах в сълзи при вида на изоставено яйце на кожогърба костенурка, но после почна да ми преминава. Там някъде, в белите нощи на самотата си, разбрах, че не трагичните решения ни убиват, а колебанията. Когато обяснява на хората как се става бог, месията по неволя Ричард Бах казва, че най-важното е да жертваш скуката. Е, бях го направила. Какво повече се искаше от мен? Бях се лутала между покрив и небе и в пристъп на божествена глупост бях избрала небето. Но някъде на петото заспиване в ембрионална поза с притиснат към корема ми плюшен Мики Маус, осъзнах, че скуката не се жертва веднъж завинаги. Скуката трябва да се убива умишлено и по особено жесток начин всеки ден, всеки час, във всеки разговор. Това означава никога да не си купуваш люлеещ се стол или мек фотьойл, за да не може никога да се сгушиш толкова удобно, че да заспиш. Означава да приемеш, че си абсолютно, непоправимо сам, и всичко, което не прилича на самота, са само мигновени пресичания на орбитите на две небесни тела, 2 минути и 22 секунди съвместно просветление, което тези долу виждат като еклипс, защото те няма за тях. Това означава и тотално опериране на способността да се привързваш, защото: зависимостта е слабост. А най-мъчителна е зависимостта от хора. Абстиненцията от нея те кара да виеш като куче, да трепериш до телефона, да се приспиваш с плач и да се събуждаш колосана от сълзи възглавница. Все неща, които не искам да ми се случват повече.

Всъщност свободата е като гъската със златните яйца. Можеш да я заколиш и да я сготвиш както там се готви гъска. Обаче можеш да я оставиш живее, да й слагаш чиста слама и да сервираш златните яйца.

Не че знам точно какво искам да правя с всичките златни яйца, но са ми много важни. Дори в спукания балон и празното гърне от мед, които Пух и Прасчо подариха на Йори, има смисъл. Можеш просто да вадиш и слагаш едното в другото и пак да си щастлив. Серия безмислени движения, които те оставят удовлетворен.

Смятам дълго да живея без любим. Поне три години. Добре де, поне три месеца.

Така мога да карам ролери в четири през нощта, да скачам с ластик в пет и да бродирам гоблени към шест и половина. Освен това, още е лято. Мога да отида на море където си поискам, с когото си поискам. Не мога да отида на море единствено с него, но това е друга тема. Пък и скоро е краят на века. Мога да посрещна 2000-та във Виена. Не, във Виена е студено, значи в Испания може би. Или в Рио. Без да трябва да се съветвам с никого.

Като се замисля, всичко това съм можела да го правя и преди.

Просто никога не съм го опитвала. Някак не ми беше нужно. Свободата беше на върха на неговото копие.

Ебаси колко тъпа съм била. Белезниците били пластмасови.



Ина Григорова
"Егоист", бр.32

2 коментара:

  1. Супер разказ! Идва от сливането между сърце и ум, разум и душа, интуиция и знание! Прекрасен стил, земен и небесен едновременно!

    ОтговорИзтриване
  2. Да!Разказът точно разкрива женската душа!:)

    ОтговорИзтриване