вторник, 26 октомври 2010 г.

Сами в зелената гора



Когато сме сами в зелената гора
и пролетни цветя край нас ухаят,
не се сърди на мъжките ми сетива,
че се стремят към теб и те желаят.

Зашеметени се изгаряме с очи
и дрехите ни хвръкват - пеперуди...
А в моя глас еленова тръба звучи
...така, че и кошута да учуди.

Да се освободим от всеки страх и свян,
телата ни да рухнат връз сеното
и аз, от мириса на билките пиян,
да ти нашепвам стихове в ухото.

Притискай ме към себе си и ме желай,
целувай ме до кръв по жадни устни,
до ад ме свличай и въздигай ме до рай.
До здрача, който бавно ще се спусне.

Не се плаши от своя вой, от своя вик -
така вълчица вие и гората стене
пред бурята на оня безвъзвратен миг
от вечността... В която няма да си с мене.

Иван Вълев

Няма коментари:

Публикуване на коментар