неделя, 13 март 2011 г.

Присъстващото тяло/ Отсъстващата душа

Присъстващото тяло

Камъкът е чело, дето сънищата стенат
без вода шуртяща, нито кипариси снежни.
Камъкът е рамо, годно времето да носи
с дървеса от сълзи, от кордели и планети.

Аз видях как тичат дъждовете към реките,
как ръце издигат, изподупчени и крехки,
за да не ги хване проснатия тежък камък,
дланите да смаже, без кръвта им да попие.

Камъкът събира посеви, мъгли и бури,
полусиви вълци, скелети на чучулиги,
но не дава звуци, ни кристали, нито огън,
а арени само и арени, и арени.

Върху камъка е благородния Игнасио.
Свърши: що се случи? Погледнете му лицето-
залезът покри го със петна от жълта сяра,
смъртта му даде вид на тъмен минотавър.

Свърши. Той е мъртъв. Дъжд в устата му прониква.
Вятърът напусна като луд гръдта му празна,
ала любовта му, със сълзи от сняг пропита,
изведнъж се стапя горе в пасищата тучни.

Що си шепнат?Тегне тук мълчание зловонно.
Ний следим как бавно тялото се заличава
и с бездънни дупки виждаме да се изпълва
ясната му форма дето славеи звучаха.
Кой савана бърчи? Думите му са лъжовни!

Тук не пее никой, нито в ъгъла ридае,
ни боде със шпори, ни усойницата плаши,
тук с очи разкрити искам аз да видя само
туй могъщо тяло, за което няма отдих.

Искам тук да видя хората със глас гръмовен,
на коне и бързеи укротители безстрашни,
хора с кости звънки, хората, които пеят
със уста засмяна, пълна с кремък и със слънце.

Искам да ги видя. Тук пред този хладен камък.
Пред туй стройно тяло с изпокъсани дизгини.
Искам да ми кажат де е изходът за този
капитан прославен, от смъртта без време свързан.

Нека ми посочат плач като река, която
под мъгли сребристи, между брегове високи
мъртвия Игнасио да отнася и се губи.
без да чуй на биковете двойното мучене.

В кръглата арена на луната да се губи,
на луната, бледа като хилаво момиче,
де се губи в мрака дето рибите не пеят,
в бурените бели на замръзналия пушек.

Не, лика не искам да покривате със кърпа,
нека той привикне към смъртта която носи.
Топлото мучене не усещаш ти, Игнасио.
Спи. Лети. Почивай. И морето тъй умира.

*из "Плач за Игнасио Санчес Мехиас" (1935)

Отсъстващата душа

Не те познава волът, ни смокинята,
ни мравката в дома ти, ни конете.
Не те познава здрачът и детето,
защото ти завинаги погина.

Не те познава твоя кръст огромен,
ни черния атлаз, потънал в плесен.
Не те познава тихият ти спомен,
зашото ти завинаги погина.

Ще дойде с охлювите хладна есен,
с висла от облаци и мрак в горите,
но никой тук не ще се взре в очите ти,
защото ти завинаги погина.

Понеже ти завинаги погина,
тъй както всички мъртви на земята,
тъй както мъртвите, които се забравят
сред купчината от избити псета.

Не те познава никой. Не. Но аз те славя.
Сега възпявам твоя облик, твойта прелест,
на твоя ум забележителната зрелост,
охотата за смърт, устата и корава,
веселието мъжко в скърби потопено.

А тъй чист андалузец, тъй богат на приключения,
додето се роди ще изтекат години.
Аз славя хубостта му, думите ми стенат
и спомням тъжен вятър от маслините.
* Из " Плач за Игнасио Санчес Мехиас" (1935)

Преводите на стиховете са на Атанас Далчев и Александър Муратов

(Ф. Г. Лорка"Избрани творби", библиотека "Световна класика" 1973 година)

Няма коментари:

Публикуване на коментар