неделя, 11 юли 2010 г.

Единственият мъж

* * *


Единственият мъж, с когото се обичахме взаимно,
сега лежи изпънат в последната си клиника.
Одеялото е смотано. Ръцете му - прозрачни.
Отива си животът - това ли всъщност значи?
А той се смее. Грижи се - дано не съм настинала.
И казва още - виждаш ли, все хубавееш, милата ми.
И казва - най-добрата си, най-умната - единствена.
А аз съм най-богатият, щом ти за мене мислиш.
Целува ми ръцете, косите ми целува.
И целият е светнал. Със ореол.
Сбогуване,
о, не настъпвай! Моля те! На колене! И ничком.
Баща ми си отива.
И после ставам ничия.
Татко!

Калина Ковачева

Няма коментари:

Публикуване на коментар