понеделник, 30 май 2011 г.

Писмо до Пол


автор: osi4kata

Здравей Пол,

Днес е толкова розово утрото
и тревите са мокри, окъпани в пот,
и денят с лекота и с финес се разпуква,
и изглежда прекрасен самият живот...

Аз отдавна, отдавна не съм ти написала
нито ред... Ти не ми се сърди!
Бях объркана, тъжна и доста потисната.
Ти не би ме обичал такава, нали?
Ти не би го понесъл... Да знаеш, че страдам,
че зомбясвам от скука и от самота,
че нощта ме размачква във своята пазва...
(нали знаеш как много харесвам нощта).
Беше трудно. Почти се изгубих във болката
и почти... и почти не умрях от тъга.
Но душата е жилава... Свикнах и толкова!
Ето на - днес разцъфна зора!
Пол,
Животът е чудо, приятелю.
И сълзите измиват тъгата до блясък.
Всъщност това е човешкото щастие.
Досипи във часовника мъничко пясък...
Виждаш пътища, дето те водят
там, където не си и сънувал
и където по волята божия
ти си нещо и повече струваш...
(във очите си, не в очите на другите)
Пол,
аз съм истински, лудо щастлива...
Аз се чувствам свободна и хубава...
Аз съм Аз и това ми отива...
Ти ми липсваш, разбира се. Може ли
да забравя, че тебе те има...,
че копнеех по теб до безбожие,
че умирах по тебе години...

Пол,
как си ти? Порасти ли децата си.
И обикна ли майка им истински?
Сбогом, Пол!
Сбогом, стари приятелю!
И пиши.
Без адрес.
До поискване.

Няма коментари:

Публикуване на коментар