неделя, 2 август 2009 г.

Сомнамбулен романс

Сомнамбулен романс

На Глория Хинер
и Фернандо де лос Риос

Зелена,любя те зелена.
Зелен ветрец.Зелени клони.
Гемията в морето тихо
и коня буен в планината.
Препасана със тъмна сянка,
бленува бледа на балкона,
зелена плът, коса зелена,
с очи като сребро студени.
Зелена, любя те зелена.
Под циганския грейнал месец
нещата във захлас я гледат,
а тя не може да ги види.

Зелена,любя те зелена.
Звезди големи от слана
прииждат с рибата от сянка,
разкрила пътя на зората.
Смокинята ветреца трие
на своите клони о пилата
и планината, хищна котка,
изважда кактусови нокти.
Но кой и от къде ще дойде?...
А тя, опряна на балкона,
зелена плът, коса зелена,
мечтае за морето синьо.
-Готов съм, друже,драговолно
да дам за къщата и коня,
за огледалото - седлото,
за черния и шал-камата.
Аз ида целият във кърви
от пристана на Кабра,друже.
Да можех, бих приел веднага
да сключим,момко, таз спогодба.
Ала не съм аз вече аз,
ни моя дом мой дом е вече.
-Аз искам, друже, да умра
прилично във легло желязно,
с пружина, ако е възможно,
с чаршафи от платно холандско.
Нима не виждаш мойта рана
от гърлото, та до сърцето?
-Тъмнеят триста тъмни рози
на твойта чиста, бяла риза.
Просмукана, кръвта ти млада
ухай около твоя пояс.
Ала не съм аз вече аз,
ни моят дом мой дом е вече.
-Поне ми дайте да възляза
там на високите балкони.
Ах,дайте, дайте да възляза
там,на зелените балкони,
до перилата на луната,
отдето ромоли водата.

Възлизат двамата другари
там, на високите балкони,
оставяйки следа от кърви,
оставяйки следа от сълзи.
Калаени фенери трепкат
по стрехите от керемиди.
Безброй дайрета от кристал
ранилата зора раняват.

Зелена, любя те зелена,
зелен ветрец, зелени клони.
Другарите се изкачиха.
В устата им ветрецът полски
оставаше вкусът си редък
на злъчка, мента и босилек.
Къде е, друже мой, кажи ми,
горчивото момиче твое?
Ах, колко пъти те очаква!
Ах,колко пъти ще те чака
със бузи свежи, с черни къдри
на тоз зелен балкон самотен!
Върху водата на басейна
люлей се циганката смугла.
Зелена плът, коса зелена,
с очи като сребро студено.
Една ледунка от луната
поддържаше я над вълните.
Нощта по- близка и позната
от мъничко площадче стана.
И блъскаха вратите грубо
пияни жандармери в мрака.
Зелена, любя те зелена.
Зелен ветрец,зелени клони.
Гемията в морето тихо
и коня буен в планината.

Няма коментари:

Публикуване на коментар