петък, 11 септември 2009 г.

Венче - Цонка Илиева

В тази нощ със дъха на зряло лято

нещо смътно — жадно в мен тупти,

както през отминали години

пак ме мамят, пак онез звезди,

дето теглеха моминските ми нощи

с тънки струни на едно щурче,

със неясна жажда от светулки

да изваят приказно венче,

да изгреят топлите ми плитки

и така безкрайно да вървя

по заспали пътища в полето —

някому да светна със венчето.


Не можах да набера тогава

толкова светулкови цветя.

И венчето спомен си остава,

който идва тихо във съня

да ме бодне с гневния си вик,

че ме чакат хиляди светулки,

от години чакат и зоват:

не венче, а дом да изплета.


И разкъсала за миг деня си

като луда втурвам се навън —

да не им е мъчно, че ги търся

само нощем в топлия си сън.

Няма коментари:

Публикуване на коментар